„Естествено е да умреш,
естествено това да е краят,
но край, наречен с думата начало,
началото на нов живот!“
Бари Късел

Глава 1
Обредът
Граф Уилям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.
За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Нидерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт.
Годината бе 1640.
— С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя… — с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.
— Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! — изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.
Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето й и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от „летящия прилеп“. Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обреда.
Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.
Но вече бе късно…
Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега…, сега му се искаше това да не свършва.
Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намаля страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.
Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.
Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обреда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обреда, а камо ли в него да участва любим от миналото.
— Какво зяпаш, Арон, не си ли доволен, че ме направи „летящ прилеп“ и чрез мен имаш властта в стадото? — изсъска с кървави уста ослепителната красавица. — Махни се! Остави ме да довърша.
— О-хо, мислиш, че ще ти повярвам? — разкриви процепът-уста наречения от нея Арон. — При това съблазнително парче… рицар.
Графът чуваше тези думи като едва-едва доловимо бръмчене, идващо от недрата на земята, примесени с нежните звуци на непозната, но вълшебна музика.
Обредът…, той бе чувал от последното си любовно завоевание, че това е преходът, че това е началото на едно ново съществуване на човешката плът. Който се заразявал от „летящия прилеп“, ставал вечен, но прокълнат от смъртните, защото той живеел от резервите, скрити в техните души. Разбира се, преходът изисквал първо кръв и чак тогава се консумирала душата, но кога и как, тепърва граф де Мол щеше да разбере това.
Преди време графът бе познат на смъртните в ниските земи като властен, но справедлив рицар, освен това дългите му къдрави коси бяха се мели в скута и на двете принцеси, а се очакваше също да е бащата на не един от кралските незаконородени потомци. Хората го обичаха, защото не се страхуваше от идващите непонятни и същевременно злокобни нашествия, я на болест, я на враг. Винаги беше първият от рицарите, дясната ръка на краля, който смееше да дръзне, да се противопостави, да защити народа. Жените много често си шушукаха и за това, как често в знак на благодарност, дори и почтените дами искали да видят отблизо извивките на неговите къдрици.
Предната есен една от тях бе и Ксинтия, Черното лале на Нидерландия. Изваяна до съвършенство, с високи стройни бедра, с гърди, от които потръпваше всеки мъж и бе готов на лудост, с коса, която бе по-черна и от най-тъмната нощ, съществувала някога в тези ниски земи. Едва двадесетгодишна, тя бе прочута надлъж и нашир, а и надали някой младеж не е бил в мечтите си с нея. Но тя бе и коварна с всеки свой любовник. След раздяла, почти винаги, красив момък, я умираше, я се побъркваше от мъка по нея. Само Уилям устоя…, но не за дълго. Година след последната любовна оргия с нея, той бе на прага на разрухата.
— Ксинтия! — едва доловимо прошепна графът. — Не ме изпивай докрай, моля те! Остави ме!
— „Моля те“, това твои думи ли бяха, граф де Мол? Не ме разсмивай. Ти си мой, мой и вечно ще си мой, защото аз го искам и стадото също — вече с променяща се и издължаваща се като на гущер шия изхриптя красавицата. — Готов ли си за обреда?
Болката в шията на графа започна да се усилва, а от разпраната артерия шуртеше все още кръв.
Пастта на Арон вече бе окончателно отворена и от нея се стичаха на талази гнойни отпадъци, останали от предната жертва.
— Ксинтия, ако сгрешиш в протичането на обреда, то ще трябва да се простиш и със стадото, и с живота си! — прогъргори той с противен глас. — Просто не мисли за отлагане или повтаряне! А сега опитай с върха на езика да достигнеш главния нерв. Той се намира горе в черепната му кухина.
Графът усети, че в него се надига смут, объркване, дори страх, че някой ще види душата му гола, незащитена.
„Спри! Не им разрешавай! Те ме искат и някой вече ме достига.“ — дочу графът собствената си душа да шепти. Никога досега не бе чувал вътрешни гласове и това го уплаши. Помисли, че губи разсъдък, че полудява. До този момент бе вярвал, че той е едно цяло, че тялото и душата му са били винаги едно същество, и че душата му е той, и че тя е неговото разсъждение, неговата воля. А сега тя му говореше. И го молеше да я спаси, да не бъде докосната от някой. От кой и как можеше това да стане?
Тези логични разсъждения минаваха като поток от въпроси в главата на графа и той не можеше да стори нищо, защото беше като парализиран от загубата на кръв и от нещо, което чак сега усети. Това бе тънко жило, което се промъкваше навътре в главата му и идваше от кървавите и все още неописуемо красиви устни на Ксинтия. Езикът й, като че бе се разцепил на две остри, тънки нишки и напредваше към кухината на черепа му. В очите й рицарят виждаше себе си, бял като платното на кораб, току-що тръгващ на път. Той като че ли също поемаше на път, но път, по който никога не бе плавал и път, който не бе земен.
— Достигнах я, Арон! И тя е така красива, че може и да не издържа на блясъка й… — предаде по-скоро по телепатия Ксинтия. Изфучаването на струята въздух, от превръщащото се вече в гущерова шия гърло, се устреми в празната, смрадлива зала.
— Просто й кажи да не се страхува и я милвай нежно с върха на езичето. Опитай! — меко изля напътствие през отвора-паст полумумията. — И след това я вземи!
— Тя е така нежна, така свети и така се страхува — рече Ксинтия. — Как да я взема?
— Обичаше ли го? — изопна устна Арон.
— Да! Само той можеше да ме прави щастлива. Единствено той ме подлудяваше и ме караше да се чувствам на върха, но никога не му го казвах… — изповяда се красавицата, потривайки зърно в оголеното от железния доспех на графа мъжко място. Гръдта й все още не бе започнала промяната в люспесто-мъхеста материя.
— Тогава не я наранявай. Просто се опитай да вземеш от резерва й, който само тя може да ти позволи да докоснеш — продължи Арон. — Ако ли пък не, то ти си задължена, в името на стадото, да го направиш. Внимавай, сега е моментът да докажеш себе си, Ксинтия!
Графът чуваше всичко това и се чудеше как е възможно да се случат такива странни и противоречиви на всякакво земно обяснение неща? И то точно с него и с неговата душа, за която вече знаеше, че съществува като отделно създание в него.
Тогава душата проговори пак, но вече с по-спокоен тон.
„Тя те обича все още и като че ли ще ме отмине, но и ще вземе от мен, от моя резерв, който вие хората никога не използвате, само ти понякога и затова ще те заболи страшно, мен също! Стегни се!“
И той усети режеща болка дълбоко в мозъка. Усети и мекото галене на вече дългия език, на все повече и повече превръщащата се в „летящ прилеп“ Ксинтия.
„Летящ прилеп“. Това определение произхождаше от вида на променящото се тяло на вече навлязъл в обреда новак-прилеп.
Променящата се хубавица беше точно отражение на процеса, но при нея беше и различно, защото и „летящите прилепи“ се деляха на красиви и останали. Колкото беше красива като земна жена, толкова по-красива ставаше като прилеп.
След вземането на част от резерва, тя започна видимо да променя съвършената структура на фигурата си в още по-великолепно, изпълнено с точни и съразмерни форми ново тяло. Първо шията й, оттегляща се от пробитото гърло на графа, вече удължена, се покри със сребърен люспесто-мъхав слой. След това черепът й придоби форма на овално, елипсовидно яйце, покрито отзад с дълги нишки свила. Ръцете, които бяха обгърнали графа се трансформираха в леки, но изключително здрави прилепови крила. Разликата беше само в това, че бяха изваяни, като листа на папрат от древни времена. Пръстите останаха същите, но здравината им бе желязна, а цветът им сребърен. Гърдите се разляха и придобиха здрав мускулест профил, покрит от мъхести, свилени косми. Лицето запази изящните си черти, но очите се издължиха и приеха формата на елипса. Трансформацията бе напълно завършена.
— Арон, доволен ли си? — като песен се провря звукът, идващ от изящно новоизваяните устни на жената-прилеп.
— И още как, та ти стана най-красивото създание във вселената, Ксинтия! — с явно задоволство заяви наблюдаващото от каменния отвор-прозорче, реципрочното по привлекателност същество.
— За да се промениш толкова съвършено, това значи, че си взела душата му! — обяви Арон и добави повече на себе си. — Отлично се справи, новак… мой.
„Всъщност тя го заблуди — прошепна душата на Уилям така, че само той можеше да я чуе. — Тя взе само от резерва, който ти бе така добре развил и затова се извърши промяната. Тя го направи за теб, защото те обича повече от себе си и повече дори и от стадото.“
Граф де Мол започна да осъзнава какво се бе случило, но загубата на кръв в почти безжизненото му тяло, даваше отражение върху мисълта му, която едва течеше.
Външно той бе абсолютно мъртъв. С килната глава встрани, прогризана шия, опръскани с кръв доспехи, за него можеше да се мисли, че е умрял…, но не бе така.
Арон, който междувременно получи от обреда също удовлетворение, протегна дългите си прилепови ръце и обгърна Ксинтия:
— Имаш вече първата душа в запас, скъпа, и стана по-красива от Габриеле. Ти ще бъдеш вечния ми слав!
Но Ксинтия бе на друго мнение, просто трябваше да изчака, да го измами и да си вземе графа. Но как?
Тя бе дочула как и трябваше да опита, но можеше да й коства всичко постигнато дотук, защото нямаше опит. Знаеше само за пашкула и знаеше, че той бе пълен със смес от собствена, заразена кръв и дял от душевен резерв, а обвивката бе част от коремна кожа.
— Арон, трябва да тръгваме към стадото. Там ни чакат всички за излитането, а без теб то не би могло да се осъществи, нали, скъпи? — каза Ксинтия и вече скрито отнемаше от корема си еластична кожа. — А за Габриеле, помисли ли как… — продължи тя, пълнейки с кръв пашкула от незабелязано разкъсаната й вена.
— Затваряй си устата! Това не е твоя работа! — явно недоволен от посоката на разговора изхриптя Арон ядно и добави повече на себе си. — Докато станеш слав много има да наваксваш. Знаеш ли Габриеле колко души има в запас? Много! Но пък твоята красота ме заслепява…
Пашкулът бе готов, но как трябваше да вкара душа там и как да го остави така, че графът да разбере какво да направи. Само Арон можеше да помогне и явно трябваше да черпи от опита си като смъртна, когато подлудяваше младите левенти. Изнудване!? „Ако ти не щеш, то аз…!“
— Арон, виждам, че държиш на Габриеле. Тогава аз мога да бъда слав на Дионисий, той е твой заместник, а и ми допада външно, когато не е в период, разбира се — майсторски се увеси на рамото му и го погледна право в разкривените, елипсовидни очи. Изродът не издържа на подвеждащата забележка, покатери се на прозореца-отвор и злобно, обръщайки противна, лигава муцуна каза:
— Ще те чакам в стадото. Пътя сама си намери, но Дионисий, не…, само това те моля! Имаш малко време до зазоряване, я да намериш пътя, я да погребеш графа. Зарови го някъде…, пръстите ти са като от желязо…, много бързо ще стане.
— Арон, ами с тази душа на графа, как да разполагам? Как мога да вземам от нея? — с почти треперещ, примирен глас попита Ксинтия.
— С върха на тънкото жило на опашката винаги можеш да докоснеш през главната артерия кухината на черепа. Тя е там, но засега не я консумирай, в транс е и може да ти избяга. А това стане ли, знай, че на сутринта си загубена — получи тя от Арон това, което искаше.
От свистящото въздушно течение, причинено от прилеповите крила на Арон, тя разбра, че се е отървала от него и че той е вече във въздуха, на път за стадото.
Ксинтия трябваше да сложи всичко в ред, защото вече се развиделяваше и през този един час бе длъжна да направи почти невъзможното. Графът лежеше безжизнен на каменния под, но слабата струйка въздух, идваща от ноздрите му издаваше, че той още е жив. Беше щастие за Ксинтия, че Арон не забеляза това. Но какво да прави по-нататък? Времето напредваше.
Пашкулът беше в ръцете й. Постави го до почти догарящата свещ и взе перо и лист. Описанието отне не много време, но достатъчно, за да разбере графът какво да прави, ако изобщо издържеше до обяд. След това жилото на опашката й разкъса кръвоносния съд на шията й и продължи към кухината. Там преобразената жена никога не бе надниквала и сега й стана интересно, защото освен част от душата на Уилям, до нея кротко се бе свила и нейната.
Ксинтия бе чувала в стадото за всичко това, но никога не бе предполагала, че душата й ще е така кротка и нежна.
„Ти не знаеше за мен, че съм в теб, за да се развивам от твоя опит и преживявания, нали?“ — прошепна душата й.
Красавицата-прилеп беше объркана, но достатъчно силна, за да попита, как може да вземе от поставената вече у нея частица душа на любимия Уилям.
„Това не може да го спаси, само част от мен може да направи чудото — дочу тя пак нежния глас. — Вземи от мен, не се страхувай! Ще ни заболи и двете, но само това е начинът.“
Пашкулът бе готов и прилепообразната фея разтвори чудесните си крила, спускайки се от високата кула на замъка.


Глава 2
Стадото

— Като че ли идва в съзнание? Побързай, доктор Райдсма! — прошепна Йоманда и с меко движение на дланите си направи кръг около главата на легналия в сферата мъж.
— Беше забележително, Йоманда. Сега трябва да завършим плавно прехода към действителността — почти триумфално сподели докторката, включвайки на последна степен възстановителя, вграден в сферата.
Йоманда беше най-нашумялата жена-екстрасенс и хипнотизатор на Запад в последните години на века. Заедно с великолепния психиатър от холандския неотдавна създаден център за компютърна хипноза, доктор Райдсма, в последно време те не слизаха от страниците на европейските вестници. Теорията, върху която работеха, почти беше готова и доказателствата щяха да се потвърдят скоро. Предстоеше най-главното, да бъде върнат към действителността доброволецът Петер.
Петер, натурализиран холандец от български произход, беше емигрирал преди години, заедно с жена си и петгодишното им момиченце Нина.
Той бе идеалното „опитно зайче“, според дуото научни хипнотизатори, защото предварителните тестове показваха, че той е бил в предишни съществувания обитател на древна Нидерландия. Искаха да разберат дали говорещия с източноевропейски акцент холандски език Петер, ще реагира с чист холандски при превъплъщенията му и пътуванията със сферата „Йоманда-Райдсма“. И не само това. Разбира се, имаше и много, много тайни, които трябваше да се разкрият.
Сферата представляваше последното изобретение на мощния концерн „Филипс“ и включваше повече от милион мегабайтов компютър, плюс силно трансформиращо, вълново устройство.
Разбира се, тази сфера можеше да се управлява само от изключително надарени специалисти. Райдсма и Йоманда бяха върха в тази област.
Александра, съпругата на „опитното зайче“, беше стиснала шикозната си чантичка от змийска кожа и надничаше през стъклото на камерата. На лицето й се бе изписала особена тревога след последното движение на Йоманда.
Той трябваше да се върне оттам, където никой не бе ходил и не бе дръзвал дори да помисли, че това е възможно. Да се върне от Отвъдното.
Теорията „Йоманда-Райдсма“ съдържаше куп нелогични за нормалната наука предположения и твърдения. Преди две години те смаяха света с излекуването на тежко болни от спин, след прилагането на компютърна програма, плюс техните умения да се врат в мозъците, посредством хипноза.
Преди, това не се отдаваше дори и на най-големия в областта на хипнозата, доктор Пърси Уайт от американския институт за паранормални изследвания в Чикаго, по простата причина че я нямаше виртуозната програма „Хейст“ на гиганта „Филипс“. Тя бе сътворена от един смахнат на вид и почти отписан от учените програмист на име Кейс де Граф. Седмица преди да бъде създадена тази грандиозна програма, Кейс бе изкарал два тежки месеца в болница за душевно болни в Дордрехт.
Чрез сензорни връзки, прикрепени към тялото на човек, поставен в сфера, компютърният скенер влизаше в комуникация с управляващия процеса екстрасенс и с помощта на програмата ставаше чудото. Специалистът вижда на екрана всичко, което става в мозъка на пациента. С умело управление се достига центърът на засегнатия от болестта нервен възел и се активира вътрешната самозащита, която е с непредполагаеми досега възможности.
След успехите, двете непримирими жени не спряха само с лекуването на неизлечими болести, но дори дръзнаха да идат и там, откъдето никой не се бе връщал, а именно в Отвъдното. Разбира се, те биха могли да започнат веднага, ако не бе повторното отиване на Кейс де Граф в лудницата. От концерна не позволиха той да бъде вкаран за лечение в сферата, по простата причина че бе „златна мина“ за тях и не искаха да рискуват.
Две години по-късно изключително надареният програмист сътвори усъвършенстван вид на „Хейст“, „Мегахейст“ и след подбор на доброволци започна преломният в човечеството проект.
— Петер, вече сме в 1996 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение — с напевен глас прошепна доктор Райдсма.
— Ксинтия, къде е Ксинтия? — като гръм извика Петер и отново се стопи в собствения си мрак.
Александра бе готова за „пътуването“. Доктор Райдсма сложи последните скенери по слепоочията й и се обърна към Йоманда:
— Готови сме за преход, дано новата програма бъде и новия успех! Сферата е на обороти и можеш да вкараш аурата в компютъра.
На екрана с ясна отчетливост се видя годината 1640 и широките крила на същество, което се спускаше от висока кула на занемарен замък.
— Йоманда, та това е Ксинтия! — почти в истерия извика докторката.
— Значи се потвърждава нашата теория! Те винаги са били заедно.

* * *

След оставянето на пашкула, Ксинтия с неуверено летене започна да се спуска надолу към пълното с крякащи жаби блато. Беше обзета от противоречиви чувства, но не и от разочарование, защото знаеше, че бе спасила любимия, може би?! Пътят към стадото тя не знаеше, но го чувстваше с новите си сетива. Затова и Арон така лесно я бе оставил да довърши обреда и да се прибере сама. Но той сгреши и това щеше да доведе до необратими за него последици. Вече окончателно оформена, като изящна птица-прилеп, с леко накланяне на ципестото си крило, Ксинтия полетя към мистичния стар град Лайден.
С натрапчива бързина светлината на новия ден си пробиваше път във вече остарялата и необикновена нощ. Красавицата трябваше да побърза, иначе великолепното й тяло на прилеп щеше да се превърне в прах. След като знаеше инстинктивно да управлява полета си, посредством ехооргана, поместен в лявата половина на главата й, Ксинтия почувства посоката, откъдето идваха сигналите на другите „летящи прилепи“ от стадото.
Полуразрушеният свод на огромната църква беше наситен с прикрепени за него прилепоподобни същества, които вече изпадаха в дълбок унес.
Арон и Дионисий с мъка успяваха да задържат очите си отворени, защото те очакваха и знаеха, че тя ще дойде.
— Вече ще се пукна от мъка, не издържам. Аз съм си виновен! — изсъска Арон и същевременно се захвана с ноктите на крилатите си ръце още по-яростно за свода. — Ти не можеш да си представиш колко по-красива е вече тя, приятелю. Най-обаятелното същество във вселената!
— Габриеле много ще се разфучи, ако разбере — дяволито забележи Дионисий и добави: — Арон, май за мен ще бъде този слав.
Арон беше като потресен от предполагаемото развитие на нещата, сви се в люспестата си кожа и притвори вече натежалите до смърт очи.
„Летящите прилепи“ трябваше да сътворят Голямата майка и след това техните души да излетят нагоре, към все още непонятното и от нито един смъртен, непосетено място.
В този момент, с изящно движение на изваяните си прилепови крила, Ксинтия взриви вече почти заспиващото стадо. Чувството за красота и грациозност беше дори засилено в този сорт същества и те я възприеха, ако не със задрямалите си очи, то с вътрешните умения на душите си. Който притежаваше повече завоевания, той можеше да усети най-силно присъствието на новата богиня на това загадъчно общество.
Ксинтия не предполагаше, че ще направи такова голямо раздвижване на повече от хиляда души, които бяха натъпкани в мозъчните кухини на „летящите прилепи“.
Дионисий бе пленен от перфектно изваяната фигура на новопристигналата и се зарече да направи всичко на света, само и само тя да стане негов слав. Това чувство бе обладало и Арон, водителят на стадото, още по време на обреда. Единствената задръжка бе Габриеле и той мислеше как да се отърве от нея.
— Дионисий, да не си посмял! — изхлипа Арон, впивайки острия шип на опашката си в тялото на досегашния му вечен приятел.
— Не-е, недей, Арон! Боли ужасно! — неистово изстена вторият по сила в стадото и добави: — Тя наистина е новата богиня.
Ксинтия се настани между двамата, забивайки нокти в блокчетата на свода и нежно, както едно време, прозвънтя гласът й:
— Като че ли хващам последната минута преди заминаването, скъпи Арон и… Дионисий.
И двамата потръпнаха.
— Свърших си работата. Погребах го и душата му е тук, любими… — приятен гърлен звук се отдели от люспестата, змийска шия на красивото същество, но не се знаеше към кого от двамата бе отправен.
Стадото се успокои едва тогава, когато слънцето излезе от своето ложе и започна пътя си към залеза. Настъпваше новият ден в древна Нидерландия.
Всички „летящи прилепи“ имаха необикновеното свойство да се задържат със здравите си нокти за свода на църквата и да висят с главата надолу. Гледката бе необикновена. Стотиците получовеци-полумумии, с прилепови крила и змийски тела, поклащаха елипсовидните си глави. Всеки един от тях, я мъж, я жена имаше в запас поне една човешка душа. Йерархично се подреждаха нагоре извършителите на повече убийства, а някои имаха и над десет. Разбира се, Арон и Дионисий водеха челото с повече от сто такива в запас и заслужено се наричаха водачи на стадото.
Какво трябваше да се случи в следващите часове, Ксинтия не знаеше. Тя се захвана още по-здраво за свода, прилепнала плътно до двамата големи в стадото и зачака.
Отначало очите й така се затвориха, че мракът, който я обхвана, не позволи да види неимоверно ярката, виолетова светлина, която озари цялата църква. Мълнии свързваха същество със същество. Като паяжина на гигантски паяк се понесоха тънки, люспести израстъци от всяко едно прилепообразно и се сляха в една обща мрежа, в едно огромно създание, с неопределени все още форми.
Ксинтия по-скоро почувства, че се разпада, че се разгражда, че олеква и тогава чак чу отново собствената си душа да шепти.
„Не се страхувай, скъпа, сега започва най-величественият момент. Ти преставаш да съществуваш за кратко време, но аз ще бъда ти и ти ще изживееш всичко. Приготви се!“
Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на „летящ прилеп“.

* * *

Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли, че е полудял. В главата му се мотаеха думите. „Петер, вече сме тук в 1996 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение.“
Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори, с мъка, натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.
Преди два дни графът трябваше да стигне до Лайден по нареждане на краля. Някакво нашествие на мумиеподобни, крилати изчадия, които само нощем било възможно да се видят, а през деня се криели под обикновения лик на нормален човек. Викали им „летящите прилепи“. За тях се говореха какви ли не страхотии. Много хора изчезвали безследно, някои пък ги намирали така дълбоко заровени в земята, че дори не би могло да се предположи, че това е по силите на обикновен престъпник или маниак.
Тази задача бе поставена лично от краля. Доверявайки се силно на храбрия и умен граф, той го бе изпратил незабавно в свърталището на „летящите прилепи“, стария, нидерландски Лайден.
Графът дори много се зарадва на това поръчение, защото имаше прекрасни спомени от този град. Тук живееше единствената жена, за която би дал дори и живота си. Бе чул също, че тя се бе разхубавила още повече и неслучайно се носеха слухове, че много мъже са полудели или загинали по нея. Мълвата за Ксинтия дори му бе приятна, защото предната година той я имаше в леглото си и тя му бе признала, че е влюбена в него. След безумно, едномесечно любене с нея, той трябваше, по заповед на краля, да изпълни специална задача в Шотландия.
Разбира се, кралят бе научил за тази му връзка с нея и с присъщия за него начин да решава нещата в полза на кралството, просто го препрати зад пролива.
На младия граф му бе тежко във високите планини на острова. Мислеше си само за нея, за прекрасната Ксинтия и остана доста приятно изненадан, когато кралският куриер му връчи писмо за незабавно връщане в Нидерландия.
Задачата си в Лайден той мислеше да разреши доста бързо, но първо искаше да се срещне с нея, с черното лале. А за да не лаят чужди езици, бе дал на довереното си протеже Якоб Камбир писмо, с молба, Ксинтия да дойде в замъка на Борсбом. Те винаги се срещаха там и той искаше да се повторят незабравимите мигове от преди година.
Вечерта, в уречения час, ослепителната красавица бе дошла и какво се бе случило…? Та тя бе една от тях, от „летящите прилепи“, а той, жертвата. Наивност, която несъмнено щеше да му промени живота.
Но защо бе още жив…? Тази мисъл го хвърли в още по-голямо неразбиране. Каква бе тази игра? Тя бе назовала името на големия и уважаван от него градоначалник Арон ван Шхри. Това, което видя тази нощ, обаче бе само една грозна, полуразложена мумия, която нямаше нищо общо с ван Шхри. Дали не се потвърждаваха слуховете и мълвите за превъплъщаващите се „летящи прилепи“ в хора и обратното. Те не отминавали също така и важни личности, които водеха двойствен живот.
Но сега какво да прави той? Снощи му бе изпитът, почти всичката кръв и трябваше вече да е мъртъв, но не е. Защо? Отговорът може би беше в писмото, което несъмнено бе от Ксинтия.
Графът понечи да се изправи, но нито един негов мускул не се подчини. Дори погледът му едва бе в състояние да се отклонява и вперен в масата, той не искаше и не можеше да намери ново полезрение.

1.
Остров Тасос, Византия, 666 г.
Пелопония се събуди с болки в мускулите на краката и ръцете. Огромните й синкавосиви очи се отвориха с мъка. Черната й лъскава коса се бе оплела около стройното й, загоряло от слънцето тяло. Неслучайно бе наричана от войниците в гарнизона „Грациозното коте“. Красивото й лице винаги грееше от радост и на него бе изписана познатата на всички усмивка.
Но не и тази сутрин.
В стаята надникна слънчев, похотлив лъч и обля нежните й длани. От пръстена, който стоеше перфектно на безименния й пръст, се отрази същият този лъч и направи стаята още по-светла. Изкован от чисто злато, с форми, наподобяващи градински лабиринт, пръстенът излъчваше не само светлина, но и безгранична, доскоро девствена любов.
Девойката отметна копринената завеса на сводестото легло, седна и се пренесе за миг в нощта, изкарана на брега на морето.
Една, колкото щастлива, толкова и злокобна нощ.
Бе танцувала толкова много с момъка, когото всички наричаха Титос, че дори и сега, при този спомен, й се завиваше свят и приятни тръпки се разливаха по тялото й.
Пелопония бе дъщеря на гарнизонния началник на войската, генерал Максимус. Тя живееше с баща си от няколко години в новопостроения военен форт, на брега на морето, на остров Тасос.
Вечерта бяха празнували двадесетгодишнината й сред отбрано, макар малобройно общество на острова. Всички по-важни военноначалници и техните съпруги от областта Кавала бяха поканени на обилния и изпъстрен с много ястия и вино пир. Присъстваха и няколко местни велможи от острова, с техните половинки, няколко техни слуги и малка група музиканти и танцьори.
Титос бе един от танцьорите. Млад красавец, около двадесет и пет годишен, с великолепно изваяно тяло. Младежът обаче бе извънбрачното дете на Лудия Джакомо, безпощаден морски пират и местна, бедна вдовица на ковач. Никой не знаеше тази тайна, освен майката на Титос. За всички на острова, той бе син на обичания от всички „Майстора“. Така бе наричан баща му, защото бе изкусен ковач на оръжия и фини златни изделия.
По-малко от година, преди раждането на Титос, обаче пиратът, заедно с бандата си от 40 кръвожадни главорези, бе нападнал острова и бе убил Майстора по много жесток начин. Бе отрязал главата му и я бе набучил на кол, като бе поставил на нея една току-що направена от златаря корона, с форми от маслинови, позлатени клонки. След което Джакомо бе изнасилил жена му, пред мъртвия поглед на набучената глава, но не я бе убил, а я бе оставил, за да отгледа заченатото му дете. Ако беше син, то той имаше планове за него. И така стана. Момчето растеше и Джакомо идваше от време на време на острова. Във вътрешността му, в голяма пещера бе построил и една от пиратските си бази. Докато се появи Изура, любовницата му. След това престана да идва.
Титос израсна с братовчед си и чичо си Йоргус в работилницата, като се учеше на ковашкия занаят. Чичо му също бе изкусен майстор, затова той научи и малкия Титос да върти добре чука още на единадесетгодишна възраст.
Майка му често не бе на себе си, викаше по кучетата и гледаше необичайно все в небето, като повтаряше името на убития си съпруг. Титос израсна, но така и не разбра истината за баща му и Джакомо. Когато бе на себе си, майка му все мислеше да му каже, но не й стигаше смелост. Отлагаше. Искаше момъкът първо да стане мъж.
Викаха му на прякор „Малкия Майстор“. Красотата и добре скроеното му тяло не бяха незабелязани от жените на острова. Много знатни девойки идваха уж да им направи по някоя позлатена дрънкулка, но целта им бе друга. Искаха просто да го видят и да му се полюбуват. За тяхно разочарование, обаче Титос не им обръщаше никакво внимание, защото бленуваше само по Пелопония.
Титос обичаше да танцува в свободното си време, затова и го бяха приели в местната танцова група. По този начин имаше възможност да ходи във форта на представления, които забавляваха богатите и най-вече да вижда Пелопония, жената, за която копнееше и би дал всичко, само и само да може да я вижда и да се любува на красотата й.
За пръв път младежът можеше да я докосне, когато баща й я бе довел в работилницата. Тогава генералът бе влязъл сам и бе казал с усмивка, но и със строгост:
— Би ли могъл да направиш най-хубавият златен пръстен на света, за моята дъщеря, Пелопония. Ще ти се отплатя добре, Майсторе — и бе добавил: — Искам да има старогръцките мотиви, с лабиринтите. Лабиринтите, които водят към душата.
Титос бе казал тогава, с голямо почитание и притеснение:
— Аз не съм Майстора, генерале. Аз съм синът му. Но благодаря, че ме нарекохте така. Татко ми ще се радва, ако може да чуе, че ме наричат така.
Генералът се обърна към него и го потупа леко по рамото:
— Искам да й го подаря на рождения й ден, другата седмица. От какво ще имаш нужда, Майсторе?
Младежът се изчерви и смутено, но с леко забележима усмивка, каза:
— От нея — погледна генерала в очите и продължи: — За да взема мярката на пръстена, разбира се.
Генералът гръмко се засмя и го удари този път по другото рамо малко по-силно, отколкото би трябвало:
— Шегаджия. Бива си те! Хей сега ще я повикам. Тя е отвън.
Когато Пелопония влезе в работилницата, като че ли влезе слънцето. Титос бе заслепен от любов. Девойката също бе впечатлена от външността на младия ковач. В очите й блесна влечението към младежа. Сърцето й се разтуптя. Генералът долови симпатията на двамата и реши, че трябва да привършва бързо и да се прибират по-скоро във форта. Не биваше да има по-нататъшна връзка с този ковач, макар че и на него му харесваше това момче.
Титос взе мярка от пръста й, треперейки. Калъпът на няколко пъти пада от ръката му. Не знаеше какво става с него. Докосването на нежните й пръсти блокираха всичките му сетива. Чувстваше се, като че ли докосваше божество, а не обикновена девойка.
Оттогава мислеше денонощно за нея. Той обаче знаеше, че любовта им ще е невъзможна, знаеше, че ранга на баща й няма да позволи да има връзка между ковач и дъщерята на най-влиятелния военачалник тук. Знаеше, но все си мечтаеше, че тя някога ще го заобича толкова силно, че да могат да избягат заедно нанякъде. Някъде, където да бъдат само двамата и никой друг.
Работеше усилено и само върху този пръстен. Златото бе доставено на кюлчета и то лично от адютанта на генерала. С такава любов Титос никога не бе работил. Очакваше по-бързо да се съмне, за да започне с конструирането на лабиринтите. Всеки един от елементите го залепваше така, че не се виждаше нито ръбче, нито пукнатинка. Имаше си тайна.
С охлаждането на метала трябваше да се внимава много, а той бе майстор в това. Никаква течност не бе по-добра от потта, от потта, която се стичаше от челото му в унисон с мислите за нея, девойката на неговите мечти. Другата течност бяха сълзите, сълзите, които се стичаха от очите му при мисълта, че никога няма да може да се осъществи мечтата му да бъдат някога заедно.
Получаваше се съвършеното изящество!
Повърхността на пръстена започваше да прилича на истински жив лабиринт. Погледнеше ли го, имаше чувството, че се намираш в мистериозна градина, без да можеш да намериш изхода, дори да ходиш безкрайно в нея. Накрая приключи с работата и когато постави пръстена на масата, в стаята се случи нещо невероятно.
Няколкото слънчеви лъчи, попаднали върху златната повърхност, толкова силно рефлектираха, че Титос почти ослепя. Закри очи с ръце, но това не му помогна. Не виждаше почти нищо, само с периферното си зрение чувстваше присъствието на някакво създание, седнало на масата. То бе взело пръстена в ръката си, която бе с дълги, тънки, но изящни пръсти, завършващи като че ли с маникюр, оцветен в бяло.
Титос инстинктивно отскочи настрани и се обърна с гръб, за да запази очите си от сиянието. На сянката, проектирала се на стената, се открояваше силуетът на съществото. Имаше грациозно мускулесто тяло.
„Това може да е само дявола?!“ — помисли си Титос и се обърна, за да го погледне право в очите. Той не се страхуваше от него. Сиянието изчезна така, както и бе се появило. Младият момък се взря в съществото и видя, че то е като че ли от кръв и плът. Не извърна поглед, загледа го втренчено и каза на глас:
— Аз знам кой сте! Вие сте дявола.
Но съществото не бе от истинска плът, само формите бяха такива. Приличаше повече на проекция, сянка. Симетрична глава, с много къса бяла коса, приятна усмивка и очи в светлосиньо. Лицето бе толкова бледо, че можеше да се каже, че бе почти прозрачно, с бял оттенък. То стана и се отправи към младежа, като почти не докосваше земята.
Постави пръстена в нещо като гипсов калъп и само с едно движение на пръста си запали такъв силен огън, който Титос никога не бе виждал. След това съществото духна и от устата му се появи синкаво облаче, което се понесе из лабиринтите на пръстена и заседна там, като по този начин златото се оцвети с леко оранжев оттенък. Магията бе сътворена!
— Този пръстен е ключът към нашия свят, господарю. Когато си в нужда, то потрий го в плат от лен и произнеси думите: „Et immortalitatis gloriam tempore infinitos“, така ще се озовеш при нас, „бледниците“. Връщането ти тук ще е трудно, почти невъзможно. Използвай го само в краен случай — промълви съществото и се изпари в нищото, както и бе дошло.
Пръстенът се завихри от направения въздушен пирует и тупна на земята. Титос го взе, но не го потри в ризата си, която действително бе от лен, защото прие случката за временно замайване на съзнанието му от прекомерното му излагане на топлината от пещта. Думите, които съществото му каза, така и не си ги спомни повече.
Продължи да шлифова вътрешната част на пръстена и когато се готвеше да го постави в закаляващата вана, се появи лично генералът с адютанта си.
— Е готов ли е вече подаръкът за утре, Титос? — загриженост лъхаше от лицето му.
— Ами да. Мисля, че ако бихте изчакали още минутка, то ще го имате, генерале — каза момъкът объркано, спомняйки си за случилите се неща преди няколко часа и продължи замислено да се упреква: — Блести понякога, толкова силно…
— Златото блести винаги, синко! Де това да му е недостатъкът — отвърна му генералът, доволен от чутото.
„Ами ако бе истина всичко това. «Дяволът» в ръцете на Пелопония…? Не…, не…, това бяха само глупави разсъждения, които не се базираха на никаква реалност!“ — но пък Титос си помисли, че ако разкажеше на генерала истината и случката, то щеше да има смях и подигравки: — „Може би наистина съм ужасно уморен.“
След като завърши процедурата със закаляването, Титос подаде пръстена и смирено каза:
— Това е от мен, генерале. Дано да се радва дъщеря ви.
— Още утре вечер ще й го подаря, млади момко. Ти ще бъдеш с танцьорите при нас, нали, Майсторе? — каза генералът, зарадван от добре изглеждащия пръстен, като потупа, този път приятелски, момчето по рамото.
— Да! Разбира се! — потвърди Титос и понечи да каже още нещо, когато пръстенът се търкулна от ръцете на генерала и слънчев лъч го озари.
Адютантът се наведе да го вземе, но светлината, която блесна така го заслепи, че и тримата ахнаха.
— Какво си сътворил?! Ще надминеш дори баща си, това е ясно! — адютантът взе светещия пръстен и поеха с генерала към форта.


2.

По време на рождения ден Титос и Пелопония бяха танцували в захлас. Бащата на девойката бе забелязал танцуващата двойка и не бе убягнало от зоркото му око силната симпатия между двамата. Това не му харесваше, защото и другите знатни гости го забелязваха и започваха да си шушукат, като сочеха двойката и скрито се подсмиваха.
Тогава Пелопония бе казала на ухото на Титос:
— Виж ги как всички ни гледат завистливо, нали? — и се бе впуснала в още по-динамичен танц. След което бе обгърнала раменете на младежа и й се искаше да извика, с цяло гърло, на света: „Той е мой!“
Баща й бе решил да й каже да се държи по-сдържано с танцьора, но знаеше, че днес е рожденият й ден и че тя няма да бъде доволна от забележката му. Знаеше колко дъщеря му бе своенравна и имаше опасност дори да се получи нещо повече от свада помежду им.
Той бе обещал Пелопония на Курукс, сина на областния велможа. Искаха да обединят семействата си, за да имат по-голямо влияние в областта и на острова. Обаче нито генералът, нито бащата на Курукс знаеха, че младежът бе влюбен също, но не в Пелопония, а в Титос.
Празненството бе в разгара си, когато всички танцуващи се пренесоха от площадката за танци, която се намираше в защитения от висока дървена стена форт, на морския бряг. Разстоянието не бе голямо и винаги можеха бързо да се върнат при нужда.
Вълните галеха изпотените крака на младите танцуващи. Пелопония бе неразделно всеки танц с Титос. Това не бе по нрава на другите младежи, защото и те искаха да привлекат също вниманието на красавицата.
Кориентус, син на третия по ранг офицер във форта, бе способен да провокира и затова отиде близо до танцуващата двойка и блъсна Титос, уж по невнимание, с крак. Кориентус бе подъл и лукав и имаше силно, мускулесто тяло. Винаги носеше остриета във формата на малки ками, скрити в облеклото му.
Титос не обърна внимание на това и продължи да държи ръката на Пелопония. След секунди, обаче почувства болка в глезена. Погледна надолу и видя да се стича кръв в изобилие. Не искаше да развали божествените минути с девойката на сърцето си, затова влезе дори до колене в морето, заедно с нея, танцувайки.
Когато бяха на достатъчно разстояние от брега, те разбраха, че бе неизбежно да се целунат страстно и да обгърнат телата си в екстаз. Неусетно забравиха, че съществува света и направиха това, което бе в същността на човека. Пелопония се повдигна и го обгърна с крака около кръста му. Горещо впи устни в неговите и се сляха в едно. Страстта им бе така голяма, че девойката дори усети не остра, а приятна болка между краката си. Кръвта й се сля с кръвта на Титос. Бе заченато това, което и двамата искаха така много. Върнаха се на брега, но кръвта не спираше да тече и от двамата.
Кориентус влезе и той в морето, заедно с танцуващата с него партньорка, млада блондинка и каза лицемерно:
— Пелопония, има кръв покрай вас, да не би ковачът да се е ударил с чука. Ха, ха, ха…
Титос не издържа обидата, остави Пелопония и се втурна на бой. Хванаха се за гушите. Морето започна да ги увлича навътре. Титос не бе добър плувец, за разлика от противника си. Кориентус знаеше това и започна да го дави, когато достигнаха дълбокото. След няколко минути Титос бе на дъното и то почти в безсъзнание.
Тогава се случи нещо много странно. В борбата се намеси Курукс. Не можеше да остави така момъка, в който бе влюбен до уши. Влезе в дълбокото и намери бързо Титос, повлече го към брега, положи го на пясъка за миг и нанесе мощен удар с крак в лицето на приближаващия се Кориентус, който падна в безсъзнание. С последвало връзване на ръцете му, с попадналото му наблизо водорасло, го отстрани от борбата.
Всички се насъбраха около тях.
Титос и Кориентус лежаха на пясъка, но Курукс неочаквано за всички впи устни в тези на Титос. Започна да го целува и да плаче. Мислеше, че е умрял. Заудря по гърдите на полуудавения толкова силно, че от ударите Титос се закашля и повърна водата, влязла в дробовете му и дойде на себе си. Отвори очи и видя устните на Курукс долепени до неговите. Погледна младежа в очите и усети там любов, но Титос не си падаше по мъже и просто му каза:
— Благодаря ти, Курукс, ще ти бъда вечно задължен, но… — замълча за момент и кимна с глава: — Ти знаеш…
Обърна се на другата страна и видя Кориентус да лежи на няколко метра до него в безсъзнание. Стана и се запъти към него. Разтърси го с няколко плесници. Кориентус дойде в съзнание, стана и побягна към форта.
Пелопония гледаше цялата сцена отстрани, плачеше и не вярваше на очите си какво се случва в момента. Титос я прегърна и извика на всички:
— Да танцуваме! Да танцуваме!
Върнаха се във форта и продължиха, като че ли нищо не се бе случвало.
Всичко това не убягна от погледа на генерала.
— Хайде на трапезата! — бе обявил Максимус с вътрешно удовлетворение, че случката на брега бе приключила благополучно и добави: — Танцьорите да заповядат и те!
Това бе необичайно за такива празненства, но изглежда генералът искаше да достави истинско удоволствие на дъщеря си. А пък и подаръкът, който щеше да бъде следващата стъпка на бащата, бе направен именно от танцьора Титос.
Много от присъстващите високопоставени личности се спогледаха учудено от последните думи на домакина, но се опитаха да бъдат приветливи към танцьорите, като си поставиха лицемерните маски.
Ястията бяха великолепни и след толкова танцуване, младежите горяха от нетърпение да се започне.
Пелопония бе седнала до Титос и с радостно лице сияеше, а пък заразяващата й усмивка караше присъстващите да се чувстват приятно. Смях и закачки заливаха цялата трапеза. Младежите коментираха какво бе станало на брега, като не всички бяха разбрали точно какво се бе случило. Смееха се много на това как Курукс бил целунал Титос, вместо да му прави изкуствено дишане.
Започнаха пируването, като се лееха вина и се сервираха печени диви прасета и различни видове дивеч.
Празненството бе достигнало връхната си точка, когато генерал Максимус се изправи, разклати нещо, което наподобяваше звънче и оповести, че иска да каже нещо важно.
Всички замълчаха и се обърнаха към домакина.
— Скъпи гости! — започна той и като извади от джоба си малка черна кутийка, продължи с тържествен глас: — Днес моята дъщеря Пелопония навършва двадесет години и бих желал да й подаря този пръстен. Пръстен, направен от сина на всички нас, познатия ни, така наречен „Майстора“. Човекът, който направи нашия остров известен и уважаван от Константинопол и Рим. Човекът, който направи короната на императора ни. За съжаление „Майстора“ вече не е между живите. Знаете как Джакомо взе живота му, както и живота на съпругата ми — генералът се насълзи, но продължи: — Синът на този изключителен наш съостровитянин, обаче не е по-малко талантлив. Името му е Титос и вие го знаете като „Малкия Майстор“. Пред мен е подаръкът, който той направи за Пелопония! — Максимус издигна пръстена на височина, достатъчна да бъде видян от всички и отвори кутийката.
Луната се бе скрила зад облак, докато той говореше. Сега тя бе изгряла ярка и пълна. Пръстенът засия толкова силно, като че ли бе ден и слънцето бе изгряло. Присъстващите се стъписаха за миг от силния блясък и ахнаха в едно. Максимус, не очаквал такова чудо, също се стъписа, но се овладя, обръщайки се към Титос:
— Като че ли ти надмина баща си, Малък Майсторе! Какво си сътворил?
Титос се изправи и свенливо, но доста ясно каза:
— Правен е с много… любов, господарю — запъна се той, но успя да доизрече: — Затова така и засия, си мисля…
Всички настръхнаха след такова откровение, защото знаеха за кого се отнася. Не бе уместно да се казва такова нещо, пък макар и самата истината да беше и то точно на това място.
Максимус замълча. Замисли се. Все пак реши да не разваля рождения ден на дъщеря си.
— Разбирам те, момко. Любов към нашия форт и любовта, която баща ти ни даваше и преди.
— Да… Така е — потвърди Титос и погледна към Пелопония.
Тя засия още повече, стана и каза:
— Благодаря ти татко! Любовта на Титос към нашия форт я чувствам дори и аз лично. Този подарък е най-хубавият, който съм получавала някога.
Тя взе кутийката и постави пръстена на безименния си пръст. Съзнанието на девойката, като че ли се замъгли. Тя вече не бе на себе си. Тогава се случи нещо, което никой не би могъл дори и да предположи. Пелопония се отправи към Титос с грациозни стъпки, забравила къде се намира, забравила дори и присъствието на баща си. Тя впи страстно устни в устните на младежа и в погледа й вече се чувстваше истинската лудост. Лудостта на влюбения. Титос не се отдръпна. Той също отговори на лудостта й с лудост. Обгърна я и целувката щеше да продължи вечно, ако не бе се намесил със сила Кориентус:
— Гадно копеле, мястото ти не е тук. Бедняк! Пелопония е обещана на мен и е моя. Отивай си в работилницата и то веднага!
Титос не издържа на предизвикателството и удари с глава натрапника. Кориентус падна на земята, но стана почти веднага и с преценен до съвършенство скок се намери зад противника си. Той бе трениран младеж и знаеше да се бие добре. Тъкмо мислеше да удари в гръб, когато Титос инстинктивно се обърна и със силен саблен удар в гърлото повали пак Кориентус на земята. Този удар бе смъртоносен. Титос се наведе над падналия в безсъзнание младеж и осъзна, че той е безжизнен.
Тогава се намесиха стражите, хванаха здраво Малкия Майстор и го повлякоха към подземията на форта, където се намираше затворът.
Пелопония наблюдаваше всичко това, като че ли не се случваше пред нея. Погледът й бе врязан лудо в мъртвия Кориентус и се наслаждаваше видимо на смъртта му. Тогава баща й, генерал Максимус, я взе под ръка и каза на ухото на приближения му адютант да обяви, че всичко е свършило и че гостите могат да си ходят.
Заведе я в спалната и я положи на леглото. Пелопония бе неадекватна. Само се смееше ехидно и повтаряше:
— Така му се пада на Кориентус!
Баща й взе шише от лавицата, което бе пълно с билкова отвара за сън и й го подаде. Тя го изпи почти до половината и заспа веднага.
Генералът излезе и се чудеше какво да предприеме. Дъщеря му, като че ли полудя. Синът на приятеля му бе убит, празненството се провали, гостите си отидоха и утре какви ли не слухове ще бъдат пуснати, та чак до императора ще стигнат. Утре рано ще отиде в затвора, за да говори с Титос. Какво направи това момче, та обърна така живота му с главата надолу.


3.

На сутринта Пелопония, въпреки поетото от нея голямо количество отвара, бе тръгнала за закуска и само отделни картини от нощта се промъкваха в съзнанието й. Погледна пръстена, подарен от баща й и сътворен от любимия Титос. Лудостта я обзе пак със страшна сила, обливаща я с лъчи, идващи от пръстена. Този пръстен бе мистериозен и тя го чувстваше с всеки изминат миг.
— Татко, къде си? — извика девойката, влизаща в трапезарията.
— Генералът не е тук, Пелопония — отвърна прислужничката, която пържеше някакви яйца. — Той замина по работа в затвора. Каза ти да закусваш сама.
„Да…, той е в затвора при Титос. И аз трябва да отида там!“ — спомни си девойката завършека на празненството.
— Не съм гладна. И аз отивам там — обяви Пелопония и хлопна вратата на кухнята.
— Но не можете да отидете там, мило дете! — запротестира гледачката й, която току-що бе влязла в трапезарията. — Баща ви ми нареди да ви задържа тук, докато той дойде.
— Ами опитай! — озъби се Пелопония и взе в ръка остър кухненски нож от масата.
Гувернантката не очакваше такава реакция от девойката. Досега никога и не бе предполагала, че тя може да покаже такова държание.
С нож в ръка, Пелопония излезе от къщата и се запъти към подземието на затвора.
Зданието не се намираше далече от дома на генерала и затова девойката бързо се озова пред вратите му. Там, както винаги, имаше войници, въоръжени до зъби с мечове и щитове. Всички я познаваха и преминаването й през охраната не бе ни най-малко проблемно. Войниците винаги след това си шушукаха: „Грациозното коте мина!“ и една неизменна мечта се въртеше в главите им: „Да я имат в обятията си!“ — но знаеха, че това е невъзможно.
Пелопония пресече вътрешното площадче на затвора и се стрелна по стълбите надолу към килиите. Коридорът бе тъмен и злокобен. Миришеше на застояло, от което на човек му прилошаваше, но това не направи впечатление на девойката. Пръстенът, като че ли я бе омагьосал. Мина покрай главния наблюдател, който я погледна и кимна с глава:
— Генералът е вътре, но не каза, че ще има посещение. Изчакайте малко, Пелопония, сега ще го уведомя, че сте тук.
— Няма какво да го уведомявате. Въпросът е на живот и смърт за мен! — изкрещя девойката и се насочи към килиите, където провинилите се излежаваха наказанието си.
Постовият се опита да я задържи с ръка, но Пелопония вдигна кухненския нож и заплаши, че ще го използва, ако той не се махне от пътя й. Той се отдръпна на минутата, защото прецени, че положението наистина е сериозно. Сбиване с дъщерята на генерала бе изключено.
Пелопония продължи напред и надолу в подземието. Имаше факли по стените и всичко се виждаше добре. Тя разгледа първата килия, където бе само един пиян дрипльо, който си пееше някаква песен. По-нататък дочу звуци от удари на камшик и викове.
След като подмина и втората килия, изпълнена с воня от развалена храна и овалян в нея напълно гол мъж, Пелопония се намери в помещението за разпити и екзекуция.
Баща й бе там.
Тя видя как трима от първите му офицери налагаха Титос с бичове. Раните по гърба му бяха смесени с обилно количество кръв. Младежът бе смъртно уморен, но преживяното предната нощ с Пелопония му даваше кураж и надежда, че някога ще я има пак, дори да не е на този свят. Знаеше какво го чака. Знаеше, че смъртта бе неизбежна. Бащата на убития Кориентус бе тук, с бич в ръка и искаше възмездие. Само по-скоро да се свършва.
Генералът седеше в ъгъла вече час време и наблюдаваше с наведен поглед как тялото на Титос все повече и повече отслабваше от ударите на камшиците. Имаше раздвоени чувства в него. Бе убеден, че момъкът е добър по душа и че всичко стана в името на любовта към дъщеря му. Но пък не би допуснал той да бъде бъдещето на съществото, което обичаше с цялата си душа. Затова искаше час по-скоро да се свършва с това насилие.
Пелопония се появи в момента, когато генералът искаше да стане и да прекрати нечовешките страдания на момчето. Тя замръзна на място, като видя как тялото на любимия й бе обляно в кръв. Стана й лошо и повърна. Припадна до решетките.
Баща й бързо отвори вратата на килията и се озова при нея, но не знаеше какво да прави. Разтърси я и видя как тя отваря очи, но видя в очите й омраза и ярост.
— Не го убивайте, татко! Моля те! Той е баща на моето дете, на твоя внук. Искаше само да ме защити и ти го знаеш.
В този миг Титос извика с все сила. Бичът на палачите се бе оплел в косите му и откъсна част от скалпа му. Бащата на убития Кориентус искаше по-скоро да привърши отмъщението, но пък и се наслаждаваше на мъките на момчето.
Генералът не издържа, влезе пак в килията и извади меча си. С един замах отряза главата на третия по ранг офицер и баща на Кориентус. Другите двама офицери замръзнаха на място. Не посмяха да му се противопоставят. Той хвърли меча си до убития и каза:
— Арестувайте ме! Съдете ме! Аз не съм достоен за този пост.
В този момент се чуха силни викове, идващи от коридора. Явно бе станало нещо в гарнизона, защото освен викове, кънтяха и удари от оръжие.
За голяма изненада на офицерите, вместо да видят стражите, то в коридорите нахлуха полупияни пирати, начело с техния предводител, капитан Джакомо. Той бе толкова разярен, че бе забравил да остави отрязаната глава на един от войниците. Носеше я със себе си в едната ръка, а в другата размахваше меч с позлатена дръжка.
Единият от офицерите затвори килията за разпити отвътре и постави резето, след което вдигна меча на генерала, подаде му го и изкрещя:
— Генерале, ще се бием до последната минута с тези главорези.
Генералът се стъписа, взе подадения меч и се опита да прецени ситуацията. Първото, което обаче видя бе, че дъщеря му бе извън килията и че тя бе почти в обсега на Джакомо. Генералът освободи набързо Титос от каишите, като ги сряза и му подаде меча на убития от него офицер, след което изрева:
— Да се бием до последно!
Титос, полужив-полумъртъв, пое меча в ръцете си, изправи се на крака и като че ли се вляха неимоверни сили в него. Отблъсна офицерите толкова силно, че те се озоваха почти залепени за стените. Тогава той понечи да отвори резето на килията, за да излезе навън и да помогне на Пелопония, но Джакомо вече я бе достигнал.
— Още едно движение и нейната глава ще бъде до тая тук! — посочи пиратът вече отрязаната глава, търкаляща се на каменния под. — Хвърлете мечовете! Знам коя е тази девойка. Знам и кой си ти…, Генерале! Да, това е дъщеря ти, нали?
Титос и Генералът се спогледаха.
Пръв бащата постави меча си на пода, след което и любимият на девойката го последва.
— Убийте ги! — извика Джакомо на пиратите си, взе девойката със себе си и я повлече нагоре към изхода.
Пелопония се съпротивляваше, но силата й бе крехка и немощна. Дори се опита да избоде очите на пирата, но той така я удари, че тя изпадна в безсъзнание. Той продължи да я влачи, почти безразлично за него, дали е жива или не. Ръката, за която я влачеше, бе нежна, но имаше нещо, което му пречеше. Забеляза пръстена на един от пръстите й. С тази ръка тя се опита да го рани и тогава блясък се отрази в очите му, но той не обърна внимание.
Джакомо спря. Опита се да извади пръстена със сила. Не успя. Извади остър нож. Отряза с жестокост част от пръста на девойката и го хвърли на пода, като преди това измъкна пръстена лесно.
Наближавайки изхода, който бе изпръскан с кръвта на убитите стражи, Джакомо все още влачеше девойката с неохота. Но я искаше за пленница и за втора жена, след Изура.
В едната ръка държеше пръстена и чувстваше някакви топли вълни да го обливат. Вълни на лудост.
В този момент се появи слънцето и той се спря. Постави девойката до стената, близо до тежката врата на затвора. Отвори ръката си и пръстенът заблестя. „Такъв пръстен може само Майсторът да сътвори“ — помисли си Джакомо и продължи да разсъждава. „Майсторът го нямаше, защото самият той, Джакомо го бе убил и преди това изнасилил жена му пред очите му. Тогава? Само «Малкият Майстор» би могъл да направи такова изящно украшение. Значи в килията би могъл да бъде и синът му. Истинският му и единствен син Титос. Този младеж до Генерала може би?! Имаше някаква прилика с майка си, жената, която той изнасили и тя полудя.“
А той, Джакомо, великият пират бе дошъл за него, но не го познаваше, защото не бе го виждал от години. Искаше да го направи сега пират, като него самия и Титос да наследи богатствата му. Затова и нападна форта точно сега. Бе чул, че дъщерята на Генерала ще има празник и че фортът няма да бъде добре охраняван на следващия ден. Затова го нападна и така лесно го превзе, като че ли бе игра. Вратите бяха отворени, дори мостът бе спуснат отгоре на всичко. Повечето от военните спяха, с изключение на стражата в затвора. Превземането бе също необяснимо лесно. След това, Джакомо бе планувал да открие сина си Титос, като го посети в работилницата, във вътрешността на острова и го отвлече. Просто да го отвлече, пък после ще го обучава и ще му каже истината, че той е баща му, а не Майсторът.
Джакомо се стъписа при тези мисли и при това, че бе дал заповед да убият всички в килията. Прибра пръстена в джоба си и побягна назад по коридорите, за да предотврати убийството на сина си. Дали нямаше да е вече късно?
След тези мисли бе оставил веднага Пелопония. Тя бе все още в безсъзнание. После щеше да се грижи за нея. Първо искаше да спаси сина си Титос.


4.

След като Джакомо бе изрекъл думите „Убийте ги!“, пиратите се засуетиха пред вратата-решетка. Опитаха се да я отворят, но тя бе залостена с резе отвътре и това затрудни изпълнението на заповедта му.
Нервите на Генерала пак не издържаха, грабна меча си и отвори вратата на килията. Започна се неравностойна сеч. Първите двама пирати паднаха от ударите на меча на разярения до безумие военноначалник. Третият пират, обаче удари Генерала с щит по главата и той се просна в краката на напиращия Титос.
Титос също бе обезумял от това, че бяха отвлекли любимата му и с вик, който раздра коридора на затвора, продължи да нанася удари по щитовете на пиратите. Те едва устояваха на нападението на силния момък, като отстъпваха назад към изхода.
В това време Джакомо вече достигна групата, биеща се озверено със сина му и извика с все сила:
— Спрете, това е синът ми Титос, не го убивайте! Хванете го жив!
— Де да можехме, Джакомо. Този младеж е по-луд и от теб — отговори му един от пиратите, който се бе скрил буквално зад щита си.
Титос си запробива път към изхода, като сечеше каквото му попаднеше по пътя. Пиратите едва смогваха да се защитават, но това, че бяха многобройни, се оказа решаващо. Титос бе ударен в краката с дълго копие. Падна на пода и чак тогава няколко пирати се метнаха отгоре му. Овързаха го с въжета и го повлякоха към изхода на затвора.
Там до вратата, подпряна на стената, седеше Пелопония все още в безсъзнание. За миг тя се посъвзе и понечи да стане, но пак падна. Нямаше сила да стори това.
В този момент тя погледна към тълпата, където влачеха някого и го видя. Титос. Овързан здраво с въжета, младежът безнадеждно гледаше как пиратите нагло се смееха и подхвърляха:
— Този е по-голям звяр и от баща си!
Пелопония понечи да извика и да му каже, че всичко е свършено, че за нея животът без него е безсмислен, но от устата й излязоха само няколко тихи звуци, които никой така и не чу.
В края на групата, Джакомо пък подкарваше с меч в ръка баща й, който бе дошъл на себе си от ударите на пиратите. Офицерите в килията за разпити бяха безпощадно избити и оставени там. Затворниците в останалите килии бяха освободени и те се присъединиха към пиратите, като се надяваха на свободата в морето.
Всички, включително Титос, Пелопония и баща й бяха натоварени на лодките и пиратите поеха към кораба на Джакомо. Нямаше нужда повече да търсят Малкия Майстор във вътрешността на острова. Той бе тук.
Лодките достигнаха кораба, който бе закотвен на няколко километра от форта. На него пиратите качиха почти всички освободени затворници и дори част от обслужващия персонал на форта, желаещите да се присъединят към тях. Пленниците, обаче ги затвориха в трюма под ключ и с охрана отпред.


5.

Корабът пое в посока към пещерите на острова, където бе и тайното място за пребиваване и съхраняване на съкровищата.
Джакомо влезе в капитанската си каюта, където го чакаше неговата Изура. Тя се бе излегнала на легло, постлано със скъпи кожи.
— Върна ли се най-после? Очаквах добра плячка, а като погледнах навън, то ти ми доставяш само гърла за хранене — с неохота се обърна красавицата към него.
Джакомо очакваше подобна реплика, защото знаеше, че младата жена се нуждаеше от скъпоценни неща, а не от допълнителни главорези. Той се просна на леглото до нея и я обгърна, прокарвайки ръка към гърдите й. Възбуди се, но се овладя.
— Изура, любов моя, този път не си познала! — каза й той в ухото и бръкна в джоба си. Извади оттам пръстена, който бе все още облян и полепнал от кръвта на Пелопония.
— Ами видях от прозореца, че си пленил трима, които бяха с чували на главите и мъже в затворнически дрехи, та дори и още други — с все още кисел тон започна да се увива в него Изура.
— А това какво е? — показа й той пръстена.
— Това е кърваво желязо, Джако. Какво по дяволите е това? — обърна се тя погнусена на другата страна.
— А сега какво е това, мое скъпо цвете? — Джакомо изтри пръстена от една лисича кожа. Лъч светлина се промъкна през прозореца и обля пръстена.
— Не мога да повярвам! Ти луд ли си? — жената видя как пръстенът освети цялата каюта и засия ослепително, и продължи да пита: — Джако, какво е това? За мен ли е? Дай ми го, моля те!
Пиратът също се зачуди на особения му блясък и чувството, което се настани в него. Искаше дори да го запази за себе си, но бе обещал на Изура да я дари с нещо изключително.
— Това е пръстенът, направен от моя син Титос! — каза Джакомо и го постави на средния й пръст.
Изура промени начаса изражението и на очите си, и това на лицето си. Лудостта я завладя с все сила. Това определи и съдбата й, и живота й.
— Ти и син? Титос, твой син? Ха, ха, ха… — изсмя му се чернокосата красавица. — Ти наистина не си с всичкия си, Джако. Чула съм, че Титос е най-исканият мъж в цялата околия. Ако не бе ти, то той би бил моя избор. Не говори глупости повече.
— Добре, ей сега ще ти докажа обратното — каза той, като извика на охраняващия каютата пират да доведе пленения Титос.
— Да-да… Може и да си го пленил, но той не е твой син — засуети се Изура. — Той е син на Майстора и това всички го знаят.
— Добре, сега ще видим.
След минути въведоха пленника. Свалиха мръсния чувал от главата на младежа. Титос смирено погледна към Изура, потривайки запрашените си очи. Цялата му риза бе в кръв и накъсана на парчета от борбата с пиратите. Под нея обаче се показваше великолепно тяло, с ясно изразени коремни мускули.
Жената потрепна от видяното и впи луд поглед в младежа. Забрави за Джако. Забрави за това, какво би могъл да й стори този непредвидим и жесток пират. Тя стана и се отправи към дървената маса, до която бяха застанали Титос и държащите го двама пирати. Лудостта я бе обхванала окончателно.
— Освободете го от оковите! — заповяда тя.
Джакомо гледаше и се чудеше какво да предприеме. Чувстваше, че ситуацията е вече извън неговия контрол, но изчакваше действията на Изура.

1.
Амстердам, година 1666
Девойката мина, с бавни стъпки, покрай прозореца на ателието, намиращо се точно срещу магазина, в който тя работеше. Знаеше, че там е един от младите художници, ученици на майстора Ван Райн. Знаеше, че този същият ученик на име Йоханес, гледа в момента кой минава покрай идеално измитото стъкло. Тя знаеше също, че той я харесва и затова мина така бавно, с усмивка на уста. Младата жена се казваше Катарина. Минаваше за една от най-красивите амстердамчанки. Досега никой не бе сполучил да има усмивката й, камо ли тялото й. Катарина бе осемнадесетгодишна, непорочна девойка, израсла с моралните стойности за това време.
Влезе в магазина за бои и редки пигменти, който все още бе на дядо й, но баща й бе главния управител. След време младото момиче се надяваше да унаследи магазина и самата тя да върти търговията в Амстердам с ценните пигменти от Индонезия, но дотогава трябваше добре да изучи занаята. Затова и работеше всеки ден в магазина с голяма отговорност и любознателност. Питаше баща си за всичко, за произхода на всеки един пигмент или дори обикновена местно направена боя.
Девойката затвори безшумно вратата зад себе си и се насочи към склада, където баща й прекарваше повечето време в правене на стоката за продажба. Мина покрай вече започналата работа продавачка, поздрави я любезно и й каза, че се връща веднага, след като посети баща си, споменавайки й, че трябва да говори спешно с него.
Всъщност, тя бе видяла, преди да прекрачи прага на магазина, майстора Ван Райн да влиза в него. Знаеше, че той ще иде при баща й и че ще говорят за различни неща. Знаеше че ще говорят и за младите художници. А й се искаше да чуе нещичко и за Йоханес. Самото произнасяне на името му я караше да потрепне, да се възбуди до полуда и да бленува за него.
Катарина слезе тихо и с бавни стъпки по стълбите в мазето, където се намираше складът. Със затаен дъх тя се скри зад вратата, водеща към помещението с готовите за продажба бои. Там чу да разговарят баща й и Ван Райн на висок тон.
— Виж какво, майсторе, не мога да ти давам вече бои и пигменти без пари — каза Вилем, бащата на Катарина и с малко по-твърд тон допълни: — Станаха много твоите поръчки, които трябва да ми ги платиш.
— Да, разбирам те, но и ти трябва да ми влезеш в положението, Вилем — започна да се оправдава майсторът. — Няма какво да яде семейството ми. Поръчката от кмета на Амстердам е вече приета от съветниците и сега ми остава само да нарисувам картината и ще се разплатим само след месец, най-много два. Ще ми помагат и учениците.
— Да. Учениците ти? Те ти плащат все пак, нали? — ядоса се Вилем и понечи да повиши тон, когато Ван Райн почти му затвори устата с ръката си и извика в лицето му:
— Ще ти платя! — след което, със смирен поглед, доизказа: — Само ме остави и този път да направя съчетанието от пигмента и праха. Нали ти помогнах да я вкараме. Всички мои ученици ти помогнаха.
— Да, помня. И съм благодарен на всички за това — каза Вилем, добавяйки: — но и ние трябва да се храним, майсторе! Дъщеря ми иска все по-хубави платове за роклите си. Откъде пари?
— Дъщеря ти, Катарина ли? На нея наистина й трябват хубави дрехи — изсмя се Ван Райн и продължи ехидно: — Но си може и без тях. Тя в моето ателие и гола си се разхожда.
Вилем не можа да издържи обидата и хвана майстора за гушата, съскайки през зъби:
— Какви ги говориш? Ти и дъщеря ми ли?
— О, за бога, пусни ме — заупорства Ван Райн — не аз, а ученикът ми Йоханес разказа, че е бил с нея, гола. Позирала му. И после…
Не успя да се доизкаже, защото бащата на Катарина така го удари в лицето, че майсторът се просна на земята. От носа му започна да блика кръв. Бащата се уплаши и взе някакъв парцал, притискайки носа му. Кръвта не спираше.
Ван Райн се изправи и искаше да излезе от помещението, но залитна и падна до една дървена маса, която бе покрита с покривка. На масата имаше току-що разбит на прах, скъп пигмент. Ван Райн се хвана за покривката и падна пак на земята. Пигментът и кръвта се смесиха в едно и боядисаната покривка падна до лицето на майстора. Той загледа новополучилата се смес с видим ентусиазъм. Стана пак на крака и завика като луд:
— Открих цвета, който ми трябва. Вилем, ти си моя спасител! Тази боя е идеална за поръчката на кмета. Откритие!
— Ще ти дам аз едно откритие! — извика гневно магазинерът, но като погледна цвета на боята, то и той ахна. — Май ще ти простя, скъпи приятелю. Тази нова боя ще ни донесе много пари. Невероятна е!
Прегърнати и с видимо удоволствие се запътиха нагоре по стълбата.
Катарина слушаше какво става зад вратата и не знаеше какво да предприеме. Това обвинение на Ван Райн и неговия ученик бе преминало всякакви граници. Искаше й се да отвори вратата и да започне да се оправдава. Но тя не бе направила нищо и това я болеше. Как може такава долна лъжа да каже този Йоханес. А тя така го харесваше. Тя бе разбита. Сърцето й бе разбито.
Обаче пък истеричното побратимяване на двамата мъже от откритието им, бе повод да си замълчи. Момичето тихо се изкачи по стълбата и влезе в магазина. Преоблече се в съблекалнята и застана зад тезгяха.
— Какво ти е Катарина? — запита я другата продавачка, която явно бе видяла, как цветът на лицето на девойка бе придобило бял цвят.
— Нищо, нищо ми няма, благодаря ти.
— Но ти си леко пребледняла, скъпа?!
— Баща ми идва отдолу, от склада с Ван Райн, стегни си плитките и се захващай за работа, Ема! — смъмря я Катарина, но после й намигна и добави: — Те са много весели. Откриха нещо велико, нов вид боя и то случайно. На моя гръб, на лъжата на ученика на майстора.
— Каква лъжа, Кати? — запита я продавачката и наостри веднага слух.
— Ами изкараха ме, че съм била гола в ателието на майстора, с ученика му и съм позирала. Долна лъжа! — каза девойката, но мислейки си на ум, че ако казаното от Ван Райн бе истина, то тя нямаше никак да бъде нещастна.
— Не, това не може да бъде вярно, защото това бях аз, Кати — промълви продавачката и продължи да обяснява с тих тон. — Аз бях с този Йоханес и му позирах. После той ме заведе в другата стая и почти ме изнасили. Добре, че дойде прислужничката, та му избягах. Не исках да ти кажа, защото те виждам как го гледаш, когато минаваш пред прозореца му. Той наистина е мерзавец.
Като че ли всичко свърши за Катарина. Зави й се свят, олюля се и меко падна на пода.
Баща й тъкмо излизаше с Ван Райн от склада и видя как тя пада. Затича се към нея. Разтърси я леко, но тя не дойде в съзнание. Остави я да лежи на пода и се чудеше какво да прави.
— Извикай бързо, доктор Марк! — извика той, обръщайки се към Ема.
— Тръгвам… — отвърна момичето, но като видя, че дъщеря му отвори очи, то тя радостно добави, — но май няма смисъл, тя дойде в съзнание.
Катарина се огледа и видя насъбралите се около нея хора. Надигана се и седна на дървения под. Разтърси глава, за да се отърве от силната болка и погледна умолително към баща си.
— Как си, скъпо дете? — попита внимателно Вилем и се наведе над девойката.
— Нещо ми прилоша, татко и ми се зави свят, но ще се оправя — каза тя, прикривайки истинската причина за прималяването й.
— Да не си бременна — прошепна той на ухото й — от ученика на Майстора?
— Какви ги говориш, татко! — ядосано отвърна тя, стана и се обърна към всички, включително и клиентите. — Хайде, представлението приключи. Кой каквото иска да си купи може да отиде при Ема. Аз ще изляза за малко на въздух.
Както каза, така и го направи. Излезе демонстративно навън и се запъти към ателието на Ван Райн. Искаше да разбере истината от устата на този Йоханес.
Баща й и Майсторът тръгнаха незабелязано след нея, като знаеха, че тя ще иде там.
2.

Катарина с бързи стъпки се намери при новата постройката на улица „Кайзерхрахт“ с номер 13. Имаше и надпис над високата, дървена входна врата „Ано 1666“. Похлопа на нея настоятелно. Не след дълго се появи прислужницата с бяла, типична за прислугата шапка в Холандия и дантелена шевица на дрехата си.
— Идвам да позирам при Йоханес, ученика — каза надменно Катарина, добавяйки: — Имам уговорка вече с хер Ван Райн.
— Майсторът го няма, госпожице и аз не мога да ви пусна вътре без негово разрешение — започна да се извинява прислужницата.
— Да, това наистина е така. Той е при баща ми, отсреща — започна с по-дружелюбен тон Катарина. — Аз работя в магазина му за бои. Може би си ме виждала и друг път.
— Не, не съм, госпожице. Аз съм нова тук. Работя от няколко дни само — разтревожено каза девойчето, като оглеждайки се с тих глас, прибави към казаното: — То заради този Йоханес са уволнили предната прислужница! Но пък е красавец! Ако знаеш колко е красив само…
— Знам, да знам! Виждала съм го и друг път.
— Ох, ако можех и аз да му позирам само един път — ентусиазирано повиши тон девойчето. — Мен не ме е страх от него, че ще ме изнасили. Противното дори. Бих желала да го направи. Затова съм и тук. Толкова го харесвам.
— Добре, добре. Аз ще кажа добри думи за теб — каза Катарина и се наведе заговорнически към девойчето. — Само ме пусни да говоря с него. След като му позирам, ще наговоря на майстора Ван Райн, колко си хубава. Дори имам и една перла за теб. Ще я сложиш на ухото си и той ще те рисува.
Прислужницата се хвана на въдицата на Катарина, пусна я вътре, въпреки строгата забрана на майстора.
Ателието, преназначено за учениците, бе на приземния етаж на къщата. В мазето бе складът за бои и платна. На първия етаж пък бе залата с многото закачени по стените картини, купени от Майстора. На втория етаж се намираше гостната, кухнята и трите спални на Ван Райн и жена му.
Стръмни стълби свързваха тези етажи, но това бе така, защото в Амстердам по това време се строеше по този начин, с цел да се плащат по-ниски данъци. Холандците се славеха от край време с практичността си и икономичността си, доближаваща се почти до скъперничество.
Двете девойки се понесоха със смях и кикот към работното ателие на учениците на Майстора. Там обаче не завариха никого. По средата на помещението бе поставена голяма маса, отрупана с много бои с различни цветове. Няколко четки също бяха хвърлени небрежно до бяло, все още незапочнато да се рисува върху него платно. Близо до прозореца, обаче имаше вече поставено платно на триножник с почти завършена картина.
Катарина се доближи до картината и се вгледа в нея. Не можеше да повярва, че нейният лик бе изобразен. Толкова много си приличаха с нарисуваното лице на платното и нейното, че не можеше да бъде друго. Лицето й бе красиво, с фини, изтънчени форми, както на картината, така и в действителност. Не случайно всички мъже, стари и млади, се заглеждаха в нея, след като минаваха покрай нея. Но тя не обръщаше внимание на тези факти, като си мислеше, че това е просто нормално, така да правят мъжете, след като минат покрай някоя жена.
Прислужницата също видя приликата и смеейки се каза:
— Май сте идвали и друг път тук, госпожице?! Доста добре ви е нарисувал, този вълшебник, Йоханес.
— Никога не съм влизала в тази къща — започна да се оправдава Катарина. — Бог ми е свидетел.
— Ами как тогава сте тук на това платното? — заупорства слугинчето.
— Изглежда ме е рисувал по памет, когато съм минавала оттук, покрай прозореца — тихо, но и с нотки на почуда каза Катарина и добави: — Май има доста добра зрителна памет този Йоханес?
— Да, така е, но защо не нарисува мен?! — каза момичето. — Ето тук съм по цял ден.
— Ще те нарисува! Не се притеснявай! — засмя се Катарина и попита: — Теб как ти е името?
— Сара, Сара се казвам.
В ъгъла на ателието се виждаше още една картина, но бе напълно забулена с черен плат. Личеше, че Йоханес все още не искаше някой да я види. Девойките се спогледаха и тръгнаха едновременно към картината.
— Сигурно и ти си тук, Сара — обнадеждаващо каза Катарина, — в тази картина.
— Да, да…
— Ами да видим!
Двете девойки едновременно дръпнаха черното покривало и пред тях се откри картина, която те и двете нямаха да забравят до края на живота си.
На черен фон бе изрисуван златен пръстен, с форми на гръцки лабиринти. Картината бе толкова истинска, че лъч светлина попаднал върху платното така се отрази, че цялата стая засия и ослепи очите на девойките.
В този момент влезе Йоханес. Строен младеж на около двадесет и пет години. Лицето му бе с правилни черти и това го правеше много желан, както от жените, така и от младежите в града.
Той бе син на един много влиятелен член на кметството на Амстердам, който бе също и близък с кмета и семейството му. Още от малък, Йоханес се славеше с дарбата си да рисува портрети. В училището бе рисувал всички учители и то толкова сполучливо, че повечето от тях му предричаха голяма кариера в попрището на художествените занаяти.
Амстердам, в тази съдбоносна 1666 година, бе един от най-известните градове в света. Бе времето на златната ера на Холандия. Много богатства, от цял свят, се докарваха с корабите всеки ден от завзетите колонии. Златото се превръщаше в сгради и кой от кой строеше по-хубави и големи сгради, наречени пандове. Строяха се със замах, мощ и пари. Разбира се, много неща зависеха от кметството и затова служителите, избрани от богатите, служеха безусловно на своите избиратели. Бащата на Йоханес бе един от тях. Безскрупулен и нагъл мъж, с тъмно минало, но пък бе верен на кмета и с това бе заслужил място в съвета. Когато бе станало въпрос къде ще учи занаят сина му, то кметът бе го препоръчал на Ван Райн. Всички в града знаеха, че по-голям от Райн в търговията на картини няма. Но и всички знаеха, че същият този Ван Райн бе и най-несигурния и трудно разбираем мъж. Под натиска на кмета, Майсторът бе принуден да вземе младежа като ученик.
— Коя от вас посмя да отметне черния плат от картината ми? — с гневен глас се озъби Йоханес. Той все още не бе видял в лице Катарина и си мислеше, че освен прислужничката, другото девойче също е прислужничка. Обаче след като видя Катарина, смекчи тона и добави: — Ах, вие ли сте тук, госпожице? Не бях ви видял. Извинете ме.
— Аз го отметнах — срамежливо, но с достойнство каза Катарина — но не съжалявам. Това, което сте направили е изумително хубаво… — понечи тя да пита за името му, но той я изпревари.
— Йоханес. Йоханес се казвам.
— Да, Йоханес, вие сте наистина добър в рисуването — изрече плахо красавицата, но се сепна и добави с рязък тон: — Само дето на другата картина, като че ли съм аз изобразена? И то без да ме питате!
— Няма нужда да питам никого — сопна се младежът. — Ще рисувам, който си искам.
— Нарисувайте ме мен? — с усмивка и широко отворени очи се намеси прислужничката, добавяйки: — Мен няма нужда да ме питате. Имам си и перла на ухото!
Йоханес се загледа в перлата и каза подигравателно:
— Тази перла наистина си струва. Но ти, не си за нея! От къде я открадна?
— Не съм я откраднала! Тази мила госпожица ми я даде за малко, за да можете да се смилите над мен и да ме нарисувате.
— Бих нарисувал, но само перлата...., ха ха ха — изсмя й се той в лицето й и с ръка й показа пътя към вратата. — Можеш вече да си вършиш работата в кухнята, не ти е мястото тук.
Слугинчето се нацупи и почти побягна към вратата. Блъсна я с ярост, като преди това се обърна към Катарина, подхвърляйки й перлата:
— Казах ли ти?! Никой не ме иска! Дори и с перла…
— Да не си посмяла повече да идваш тук някога, без да те повикам! — изкрещя Йоханес подире й.
Катарина се питаше, в този момент, как е възможно толкова красота и толкова нечовечност да е събрана на едно в този младеж. Дали това идваше от възпитанието на родителите му, които бяха едни от най-богатите в Холандия или си беше просто момче, което носеше лошотията със себе си. Тези неприятни изводи връхлетяваха девойката и тя се чудеше какво да предприеме. Въпреки всичко, в нея надделя инстинкта на животинското в човека. Не можеше да устои на чара на Йоханес и реши да го има за себе си на всяка цена, пък дори и с горчив край да е.
— „Всяка жаба да си знае гьола“ — промълви тя в ухото на художника, а на слугинчето каза с по-мек тон: — Ще дойде и твоя ред, не се безпокой, скъпа.
След като вратата изтрещя, то в ателието настъпи тишина, която продължи повече отколкото би трябвало при нормални обстоятелства. Двамата се гледаха в очите и не помръдваха дори и сантиметър. Бяха като вцепенени. Девойката дишаше накъсано и възбудено, докато младежът бе в състояние, което и друг път бе изпадал, но сега бе друго. Искаше това момиче за себе си. Завинаги да е в неговия затвор, да не вижда и да не бъде виждана от никой друг в Амстердам.
Тишината бе прекъсната от ударите на камбаната на току-що построената протестантска църква наречена „Нова църква“, намираща се на хвърлей от ателието и дома на Майстора.
Катарина, като че ли се сепна и потърси погледа на Йоханес.
— Не знам какво да кажа. Нямам думи, с които да ти благодаря за красивата картина, в която си използвал моето лице — каза тя и се доближи плътно до младежа.
Той това и чакаше. Нежно хвана момичето за главата и го помилва. Тя извъртя очи и го погледна пак, след което долепи устни до неговите. Той не се отдръпна, но и не предприе нищо друго. Знаеше, че тук е опасно да прави каквото и да е с това неопитно момиче. Целувката им продължи повече от минута.
— Искаш ли да идем на друго място, Катарина? — прошепна й той в ухото и добави: — В нас няма никой. Само слугите, но те са долу в приземния етаж и няма да ни пречат.
Девойката бе като зашеметена от целувката и й се искаше тези моменти да не свършват.
— Води ме, където искаш! — каза тя и излязоха от задния вход на двора. Поеха към къщата на Йоханес.

3.

Къщата на Якоб Кромхаут, бащата на младежа, всъщност бе постройка, представляваща четири къщи, поместени в една. Всяка една от къщите бе идентична и еднаква с останалите. Намираше се на улицата, наречена Херенхрахт, на номерата от 362 до номер 368. Семейството му живееше в номер 366, като другите номера не се използваха. Вратите им бяха заключени, но вътрешното им пространство се използваше пълноценно, като и четирите къщи бяха свързани помежду си с вътрешни входове. По този начин се образуваше огромна триетажна постройка с много помещения, както в палатите на краля Вилем трети. Бащата на художника бе търговец от най-висока класа, като търговията му се състоеше предимно от внос на стоки от току-що откритите източни колонии на Холандия. Той бе и един от основателите на Обединената Източно-Азиатска Компания, най-голямата по това време търговска фирма. Освен с търговия на стоки, той бе и търговец на картини, и колекционер на великите художници. Фамилията Кромхаут се считаше за една от богатите. Затова и имаше огромно влияние в Амстердам, който пък бе град, четвърти по големина в света и цъфтеше през тези златни векове.
Разстоянието от ателието, където Йоханес се учеше, до къщата му бе не повече от петстотин метра. Те трябваше само да минат по живописното мостче, свързващо бреговете на изкуствено направения воден канал. И двамата така бяха захласнати от любов и страст, че не видяха как Майсторът и бащата на Катарина вървяха на не голямо разстояние зад тях. Следваха ги неотлъчно. Бащата бе изумен от случващото се. В главата му идваха какви ли не мисли. Ами ако стане така, че този младеж, окачествен като изнасилвач, да я изнасили и нея. Неговата, за него все още малка, Катарина. Също се промъкваше и друга мисъл в главата му. Ами ако станат роднини с големите Кромхаутови.
Младежът се обърна, огледа се за познати и свидетели на това, че вкарва невинно девойче в дома си и като не откри нищо подозрително, се насочи към къщата с номер 362. Само той имаше ключ от този вход. Баща му му бе подарил приземния етаж от това крило от империята си, за да може той да рисува и да поставя платната си там. Искаше синът му да стане и той велик художник, като Рембранд ван Райн.
Йоханес отключи вратата с лекота, пое Катарина на ръце и я понесе по стълбите нагоре. Момичето бе безмълвно, вцепенено, както от страх, така и от огромно желание да бъде с този младеж. Страх я бе, че досега никога не бе била с мъж и не знаеше какво трябва да прави. Страх я бе и от това, че този младеж ще иска само да си поиграе с нея и след това да я изостави. Та тя бе само дъщеря на един магазинер на бои и нищо друго.
Приземният етаж на къщата бе отрупан с платна и картини, от които повечето бяха недовършени. Катарина се загледа в тях и откри във всички почти един патрон. Лица, с вик за помощ. Черният цвят преобладаваше и това правеше картините още по-мрачни. В един от ъглите на стаята, обаче пък бяха нахвърляни също така недовършени картини, но от съвсем друго естество. Изпъстрени с много ярки и жизнерадостни цветове. Тогава тя си помисли, че познава вече това момче. Момче с две страни, с два индивида влели се в едно тяло. Катарина се сепна от връхлетелите я мисли, но вече бе късно.
Йоханес я носеше на ръце нагоре по стълбите и лицето му бе безизразно вяло. Лицето му бе като на рисунките му в приземния етаж. Нямаше и помен от този младеж, на когото момичето се възхищаваше. Той не бе на себе си. Дори цветът на очите му се промени от светлосин на сив, дори черен. Точно, както на всички, викащи от болка очи, нарисувани от него.
Момичето не знаеше какво да предприеме, за да се отскубне от здраво държащия я Йоханес. Искаше й се да изпищи, но това не бе в нейната природа. Опита се, но от устата й излязоха само няколко анемични звуци и това беше. Тогава тя реши, че ще е нужна физическата й сила и най-вече ум, за да успее да го разубеди в това, което бе намислил да прави, а то не бе много хубаво, според нея.
Катарина се докопа някак си до ухото му и първо тихо и нежно му прошепна:
— Йоханес, какво ти става? Защо толкова грубо ме носиш по тези стълби? Ще паднем и двамата така!
— Какъв Йоханес? Аз не съм Йоханес — сопна й се младежът и продължи с ръмжащ глас: — Аз съм Ян! Ян Петер. ОК!?
Момичето бе чуло от баща си за такива хора, които се представяли като два различни индивида, но те били душевно болни и много, много опасни.
— Пуснете ме, Ян или ще викам с цяло гърло за помощ — повиши тон тя и започна с ръка да избутва лицето му встрани.
— Викай, колкото си искаш, малка курво. Тук никой няма да те чуе. В това крило никой не влиза. Само ще си усложниш ситуацията.
— Накъде ме водите, Ян? Какво ще правите с мен?
— След малко ще разбереш. Приготви се да умреш.
— Да умра? — извика девойката и вече почти бе изпаднала в истерия и страх.
— Да, да и то още как — мърмореше той, като продължи да я дърпа нагоре по стълбите.
Вече минаваха и последните стъпала на третия етаж, когато тя забеляза на стената да висят две различни картини с лика на дърпащия я младеж. Едната бе със сиви цветове, като лицето бе почти бяло, безизразно, готово да приеме смъртта. Другата картина бе пълна с цветове и багри, картина пълна с енергия и живот. Лицето бе нарисувано с голямо умение и любов, бе усмихнато и ведро.
— Какво зяпаш по стените? Не си ли виждала братя близнаци? — запелтечи Йоханес, извръщайки глава към нея. — Баща ми ми каза, че те са рисували тези картини.
— Но това си ти и на двете картини, Йоханес — зашептя девойката, знаейки от разкази, че говорейки с по-тих тон, лудият е по-спокоен. — Събуди се, моля те, скъпи!
— Казах, не съм никакъв Йоханес!!! — извика той и с все сила я удари с юмрук по главата.
Катарина изпадна в безсъзнание и се свлече на стълбите. Лудият я задърпа нагоре, като че ли дърпаше не човек, а чувал с брашно. Удряше главата на девойка по парапета, без дори да осъзнава това. Беше я взел, в изкривените си мисли, за парцалена кукла, която трябваше да разкъса и погребе в мястото, където вече имаше и други такива кукли.

4.

Това място бе горе, на последния етаж или по-точно на тавана, където имаше само една малка стаичка. Отвън се виждаше само един прозорец, обвит от орнаменти, типични за строителството на този век. Тези орнаменти се наричаха „хьовели“ и почти всички богаташки къщи имаха такива. Те бяха изградени от малки тухлички и мазилка, която ги слепваше и прикрепваше към къщата.
Когато миналата година, тази стаичка все още се строеше, Йоханес бе се опознал със строителя, по-интимно и го бе помолил да си направят нещо като тайник. Малко помещение, за което никой да не знае, че съществува, та само те двамата да могат там да се крият и да се радват един на друг. Ян Петер, единият от двамата в тялото на лудия, обичаше само мъже. Строителят, млад и красив скандинавец, от Швеция, също.
Така и стана. Шведът построи отделна стена, на около метър и половина от главната, странична стена, като по този начин се създаде малко помещение, с размери четири по един и половина метра. Врата нямаше, но скандинавецът бе изобретателен и направи не в стената, а в пода малък отвор, покрит с дървен капак, който водеше до помещението, наречено и от двамата „тайник“. Също така той направи и двоен под, като задигна втория на около половин метър, за да може да служи за проход Този капак бе така майсторски и изкусно направен, че не се различаваше от дюшемето по нищо.
В тайника обаче нямаше никаква светлина, защото прозорецът бе в главната стая. В зазиданото помещение влизаха само с фенери. Нямаше и никакво проветрение, затова миришеше ужасно, особено след като имаше вече вмирисал се труп на една или едновременно повече от една жертви, на лудия Йоханес или по-точно на Ян-Петер, лошата личност в тялото на младежа. Разбира се, той, въпреки лудостта си, осъзнаваше, че трябва да покрива следите на престъпленията си. Затова, когато имаше тъмни нощи, без луна, то той поставяше убитите от него девойки в чували и ги изхвърляше в току-що изкопаните и пълни с вода канали на Амстердам. Винаги поставяше в чувала, заедно с жертвата и тежки тухли, които имаше в изобилие по улиците в строящия се с бързи темпове град.
Катарина щеше да бъде една от поредните му жертви на болния му мозък.
След като я бе почти довлякъл на последния етаж и се бе приготвил да отвори дървения капак на пода, девойката се съвзе, отвори очи и понечи да извика, но от устата й не излезе никакъв звук. Гърлото й бе пресъхнало от хватката на Йоханес, който я бе влачил по стълбите с ръка обхванала, както косата й, така й шията й. Ужас и паника бе обхванала момичето. Какво ли ще прави с нея този луд, как би могла да се измъкне от желязната му хватка? Кой можеше да й помогне? Може би баща й, но той може би не знаеше къде е тя. Поне така си мислеше.
Йоханес забеляза, че Катарина бе дошла в съзнание. Седна до нея на пода и й каза:
— Добре дошла в предверието на Ада, скъпа!
— В Ада? — искаше й се да попита момичето, но от устата й не излезе никакъв звук, само тих, лек шепот.
Лудият пак я удари силно в главата с юмрук и тя за втори път изгуби съзнание. Тялото й омекна и тя се свлече на кълбо до дървения капак. Капакът изпълняваше ролята на врата, вход към зазиданото тайно помещение.
Йоханес се бе почти промъкнал през него, влачейки и девойката със себе си, когато се чуха силни удари по входната врата. „Кой ли можеше да го безпокои? Или бяха бездомни просяци, търсещи парче хляб?“ — помисли си той, като продължи да дърпа жертвата в посока към тайника.
Ударите затихнаха.
Той затвори грижливо капака след себе си. Дори и някой да влезеше в таванската стаичка, помисли си той, то не би могъл да узнае за тайника, защото входът-капак бе изработен майсторски и фино. Бе почти невидим с просто око.
Успокоен от тези си мисли, той издърпа момичето в тайника, намери вече приготвения фенер, запали го и помещението се обля в тъмночервена светлина. Два трупа от жертвите му лежаха в края на тайника. Може би вече бяха там от почти две седмици, защото вонята беше непоносима.
Лудият започна да разсъблича момичето или по скоро късаше настървено дрехите й, защото му бе по-лесно, а и нямаше търпение да започне пъкленото си дело. Трябваше да мине и през ритуала, който прилагаше винаги. Ритуал, който бе прочел някъде в книга, която разгадаваше тайните на дявола и книга, пътеводител към Ада. Според тази книга, той трябваше да убие 666 девойки, да отнеме техните души, подарявайки ги на дявола и чак тогава би могъл да премине натам, където болното му съзнание наричаше мястото, Ад.
Катарина бе все още в безсъзнание. Лежеше вече гола и невинна до него и пушещия със сиви оттенъци фенер.
Йоханес се съблече и той гол, намести се между краката й и взе девствеността й. Девойката се съвзе, чувствайки силната болка и видя красивото до съвършенство лице на лудия. Осъзна какво става и понечи да го отблъсне със сила. Не успя. Той бе прекалено силен, за да може тя да направи, каквото ида би било. Опита се пак да извика. Гласът й я бе напуснал. Надеждата, че може да се измъкне от тук жива, също бе я напуснала. Може би трябваше да се бори. Но как? Тогава й дойде идея да използва хитрина.
Впи устни в неговите, замилва го, правейки се че го иска. Йоханес свърши набързо и я загледа в очите. Тази девойка бе друга. Тази девойка го обичаше, помисли си той. Всички до сега изпитваха само ужас и на него му бе хубаво от това. Наслада се разливаше в жилите му, когато усещаше страха в очите на жертвите си. Но сега бе друго. Тази девойка не се страхуваше повече от него. Тя го искаше.
Изведнъж, като че ли нещо се превърна в него. Той стана пак Йоханес. Той не бе вече Ян-Петер.
Загледа се в девойката и се сепна, промълвявайки:
— Вие какво правите тук, Катарина? Как сме попаднали в това помещение? Но какво правя и аз с вас. Как е възможно всичко това?
Катарина не бе чула тези думи, защото се бе съсредоточила как да се докопа до фенера и да удари лудия с него. Да разлее мазнината по него и да го изгори.
Тя усети как той става и се измъква от нея. Тогава си помисли, че нейният шанс е дошъл. Грабна горящия фенер и го стовари на главата на Йоханес със всичката си сила, която бе останала в нея.
Фенерът се счупи от удара и мазнината потече, както по лицето на младежа, така и по нейната коса. Огънят се разпростря по голите им тела и те пламнаха като две факли. Изпищяха от болка и понечиха да погасят горящите им коси, но бе вече късно. Нищо не помагаше. Те просто горяха, удряйки се в стените и падайки на пода.
В един момент всичко утихна. Виковете им спряха. Въздухът бе наситен с тежък отровен дим. Поради липсата на кислород, в почти херметически затвореното пространство, огънят стихна бързо и не се разпространи извън тайника. Двата трупа на младежите лежаха безжизнено на пода.
От труповете се вдигаше тежък дим. Но болките вече ги нямаше. Душите им бяха се откъснали от телата им и започнаха да се реят в тайника объркани.
— Какво стана, Йоханес? Къде сме? — понечи да попита Катарина, но звук не излезе. По-скоро това бе само една мисъл, отправена към младежа.
И двете души бяха приели форма на сияещи субстанции и се бяха опрели в тавана. Гледаха към тлеещите им в жарава тела и осмисляха станалото.
— Май оттук излизане няма.
Така и стана, двете души бяха зазидани в тайника и чакаха с нетърпение за излязат някога навън.
Минаваха, дни, седмици, дори векове. Двете субстанции стояха в небитието и чакаха своя момент.
Катарина имаше силата на волята на своя страна и понякога можеше да мести молекули от земния свят. Разбира се, това бе в такъв малък параметър, че й трябваха хилядолетия, за да може да придвижи напред малката тухличка, заедно с мазилката. Идеята бе тя да може да падне на улицата, наречена „Херенхрахт“ и те да избягат от този тайник и се зареят в небесата, там където ги чакаха. Същата тази тухличка бе малко по-хлабаво застроена от другите, защото бе част от „хьовела“, разположен на предната страна, най-отгоре на къщата на богаташа Кромхаут, записана в регистъра на кметството на Амстердам под номер 366.
Със силата на духа си, Катарина се опитваше всеки ден да тласне молекулите напред. Йоханес също помагаше, но неговата сила в местенето на тухличката бе значително по-слаба. Имаше напредък, но той бе толкова малък, че бе почти незабележим. Милиметри за година. Трябваха й векове.
Годината бе 1666, когато започнаха. Трябваха им повече от три века и половина, за да могат да успеят. И успяха! Но не съобразиха, че тази тухличка, може да падне на някой на главата и дори да го убие.

5.
Амстердам, сегашно време.
Бери отпиваше последни глътки от питието си, седнал на неудобно, но въртящо се столче, на бара в любимото му заведение, наречено „Фифтийн“. След завръщането му от „Ада“, място за което не си спомняше абсолютно нищо, той бе изпаднал в състояние, което не пожелаваше дори и на най-големия си враг. Бе унил и в погледа му се виждаше празнота, породена от безсилието да си спомни поне нещо от това, толкова злокобно място. Единственото, което си спомняше бяха някакви смътни фрази от някакво създание, приличащо на малко джудже, с дълга, обвита около него опашка. „Ти ще се върнеш пак тук, господарю и ще ни спасиш! Обещай ми! Вземи пръстена със себе си!“ — бе казало джуджето и бе изчезнало в гора с високи, облети в златиста светлина, дървета. Това бе един свят, който нямаше нищо общо с този, в който живеем сега.
— Здравей, скъпи! — чу той познат, женски глас зад гърба си. Теодора, съпругата му, се овеси на шията му и продължи: — Хайде плащай и да тръгваме! Чакат ни музей след музей. Имаме си и специална музейна карта, с която можем да влизаме навсякъде в Амстердамските музеи. Какво ще кажеш за този за библейските истории, наречен Кромхаут. Той се намира на Херенхрахт 366 и не е далеч. Ще идем дори пеш, хей така, просто за разходка.
— Добре, добре — промълви той, след което допи на един път остатъка на съдържанието в чашата си. След това, леко залитайки, стана от стола и се отправи към келнера до касата. Плати и излязоха навън.
Денят бе чудесен за разходка, приятна температура и дори не валеше. Минаха покрай Мюзикхебау, грандиозно здание, в което всяка вечер имаше прекрасни концерти. Загледаха се в афишите, както винаги, хей така, автоматично, защото Теодора посещаваше почти през вечер тези концерти. Тази вечер пееше известната оперна певица от България, Кацарова.
— След музея ще отидем ли да послушаме истинско изкуство? — попита Теодора, все още загледана в афиша.
— Разбира се! — отвърна й Бери, не вярвайки на собствения си глас и леснотата, с която се съгласи. По принцип той обичаше повече да е на „Йохан Кройф Арена“, за да гледа любимия ми Аякс. — Само не ми казвай, че ти е приятелка.
— За жалост е точно така! — засмя се тя и добави: — Дори ми се иска да я поканя в нас на вечеря. Ти какво ще кажеш?
— Ами няма проблем, само да не запее, че ще разбуди съседите — пошегува се той и продължиха пътя си.
Минаха през новата Централна Гара на Амстердам, където имаше, както винаги, хиляди пътници и туристи. След това пресякоха пътя и се отправиха по посока квартала, наречен Йордан. Улицата Херенхрахт бе много дълга, защото опасваше, като колан, целия център на града. Номер 366 се намираше почти на средата, което означаваше, че трябва да походят още поне километър до там.
Двамата, хванати за ръка, нямаха за какво да бързат и се разхождаха бавно и дори може да се каже и малко влюбено.
За по-пряко, те бяха решили да минат през прочутите „Червени фенери“, квартал с множество улички, осеяни предимно с къщи, даващи се под наем за приют на проститутки от цял свят.
Минавайки покрай впечатляваща сграда, с червена светлина, мъждукаща от прозорците й, Бери се загледа в един от тях и видя познато лице. Това лице, той не си спомняше точно от къде го познава, но бе сигурен, че не е от този свят. Това лице му бе познато, може би от престоя му в Ада. Пердето бе широко отворено и в стаята, която се предполагаше, че е стая, наета със сигурност от проститутки, се показваше също и извяното тяло на жената, с познатото лице. Тя бе облечена в златисти феерични дрехи. Когато обаче очите й срещнаха неговите, той пребледня и почти му прилоша. Позна я! Това бе Лукреция.
Теодора забеляза разменените погледи на двамата, но нищо не каза. Опита се да разсее обстановката, като го побутна с рамо и каза:
— Хайде, друг път ела тук и се забавлявай, но не и сега. Имаме да обходим толкова места днес.
Бери не обърна внимание на казаното от нея, защото се свлече на земята. За щастие той се овладя и стана на крака, треперейки. След което отиде до канала и повърна в него.
Теодора не знаеше какво да прави. Дали да повика линейка или просто да изчака, може и да му премине?
„Дали не бе препил вчера с приятелите си?“ — помисли си тя.
От сградата, в която бе и проститутката с фееричните одежди, излезе младеж на около двадесетина години, с голям розов белег на лицето. То се притече на помощ, прикрепяйки треперещия мъж.
— Има наблизо медицински пункт, госпожо — каза младежът с белега и продължи заинтересовано: — Ако искате да го отведем до там? Но можем да го оставим и при мама в сградата, откъдето излязох?
— Не, не — поизправи се Бери и се обърна доброжелателно към помощника. — Все пак, благодаря ви, момко! Вече съм по-добре.
— Сигурен ли си, Бери? — Теодора бе загрижена, защото лицето му бе толкова бяло, че можеше да се сравни с това на платно за рисуване.
— А майка ви се казва Лукреция, нали? — продължи да пита Бери, вперил очи в момъка. Той не чуваше какво го пита Теодора.
— Казвам се Флеки, господине, — засмя се младият мъж и добави, отговаряйки този път на въпроса на Бери, — а майка ми е Жанин, не е Лукреция, явно сте се припознали - след което нареклият се с името Флеки продължи пътя си към главната си цел, а именно Казиното. Той така и не можеше да си представи, че те пак ще се срещнат и то много скоро. Още същия ден. За жалост, в много по-драматични обстоятелства.
— Да тръгваме, скъпа, че да не затворят музеите ти — каза Бери, прегърна жена си и се запътиха към квартала, наречен Йордан.

1.
Амстердам, година 2020.
Банкнотата от десет Евро, спечелена за първи път в „Холанд Казино“, бе една от любимите, веществени реликви на Джералд Хулсхоф. Току-що пенсиониран банкер, работещ дълги години като мениджър на отдел и то не къде да е, а в най-голямата банка на страната, той бе уважаван служител в Националната Банка на Нидерландия, но много малко хора знаеха за неговата слабост, а именно залаганията в Казината.
Вече няколко минути Джералд се взираше в синкавата хартийка, поставена на бюрото му, до прозореца. Нахлуваха спомени, приятни спомени, от близкото минало. Тези десет Евро бяха първият му залог на рулетка и първите триста и шестдесет Евро бърза печалба. Бе избрал числото двадесет и то се падна, точно 20. Радостта му бе безгранична, защото точно тогава той бе току-що завършил университета по финанси и нямаше пукната пара в джоба. Само тези десет Евро.
Оттогава всичко му потръгна. Взеха го като стажант в Банката и шефовете му бяха много доволни от работата му. Той бе отличен математик и много от колегите му му завиждаха за тази му дарба. В казиното той печелеше доста често, защото използваше уменията си пълноценно. Винаги играеше на ръба на риска и това го правеше в повечето случаи победител.
Там срещна и бъдещата си съпруга, Денис. Тя, също като него бе находчива в избора си на стратегия и съвместно с развитото си шесто чувство, то често и тя печелеше огромни суми.
След година скрити погледи в Казиното, те се ожениха, роди им се дете и заживяха на десетия етаж в огромен луксозен апартамент в централната част на Амстердам.
И така до ден днешен, всичко вървеше, като по мед и масло. Детето им порасна, хвана по собствен път и се виждаха само по празниците.
Вече без ангажименти, те години наред ходеха в Казиното. То бе като техен втори дом. Развличаха се чудесно. Парите за тях не бяха проблем. Печелеха почти винаги, когато ходеха там, а когато губеха, то пенсията, която Джералд започна да получава компенсираше, тъй като бе също огромна.
Докато настъпи кризата с корона вируса.
Всичко замря в Амстердам.
И понеже те бяха в рисковата група, то се налагаше вече те да не излизат навън. Храната, която си поръчваха, куриерите я донасяха в апартамента им, като стояха на разстояние от минимално метър и половина, докато съпругата му Денис плащаше с мобилния си телефон.
Проблемът им бе обаче боклукът. Някой трябваше да изхвърля чувалите с отпадъците в контейнера, който се намираше през улицата. А това изискваше излизане извън апартамента им, което бе рисковано за тях.
— Скъпи, не гледай в тази банкнота! — поде разговор Денис и продължавайки, с понижаващ тон добави: — Знаеш, че нямаме избор. Трябва да изнесем боклука само пред вратата на апартамента ни и да поставим тези десет евро на чувалите с прикрепена бележка.
— И какво ще напишем на нея: „Моля, изхвърлете ни боклука, че нас ни е страх, за да не хванем короната“ — отговори с унил глас Джералд.
— Да, точно така! Това ще напишем. Но можем и да добавим: „Ние сме страхливци, затова ни простете.“
— А не сме ли?
— Не, не сме, защото сме в рисковата група. Ти това не го ли разбираш? — разгорещи се съпругата му. — Знаеш ли колко хора измряха в болницата? Само до вчера бяха повече от хиляда. И то половината от тях са около нашата възраст.
— И да нямаме поне една друга банкнота, освен любимата ми от Казиното?!
— Знаеш, че вече от години не работим с книжни пари. Само с разплащания чрез Интернет и мобилния ни телефон.
— Ако знаеш само какви спомени ми навява тази банкнота, скъпа Денис!
— Знам много добре, но трябва. Нямаме избор.
Бившият банкер стана от бюрото си и погледна през прозореца. Загледа прекрасния изглед, който се откриваше пред него. От десетия етаж се виждаше всичко като на длан.
Градът бе облян в светлина. Бе толкова чисто навсякъде. Нямаше никакво движение. Всичко бе замряло. Само тук-там, някой куриер с предпазна маска на лицето, яхнал велосипед се движеше в посока към поредния си клиент.
Апартаментът имаше две страни, от които можеше да се вижда града. Южната част на зданието бе обърнато към центъра, а северната сочеше солената река-пролив, наречена Ай. Тя свързваше вътрешното езеро „Айселмир“ и Северно море. По нея се движеха, както малки товарни кораби, така и големи круизи.
Точно в този момент пред сградата бе акостирал голям, супер луксозен круиз, наречен „Принцеса Виктория“. Той бе с хиляди богати пасажери на борда. За щастие никой не бе заразен и животът на кораба течеше, както и преди кризата. Този круиз бе избягал с богатите си пътуващи, както от Великобритания, така и от Америка, с цел да избегнат вируса. За да можеш да се качиш на този круиз ти трябваха милиони в банката. Само един билет струваше най-малко петстотин хиляди паунда. На кораба имаше запаси от храна за най-малко година. Това бе един вид Ноев ковчег.
Той бе спрял за последно в населено място, за да може да зареди и последните провизии, както и гориво. Това място бе Амстердам.
Входната врата на апартамента се намираше откъм северната част. Точно, където бе спрял и корабът. До вратата се намираше и една от спалните на Джералд и Денис. От прозореца се виждаха каютите на пасажерите. Те бяха толкова близо, че дори махаха на обитателите на апартаментния комплекс. Разстоянието не бе повече от петдесет метра. Дори се налагаше на пасажерите да затварят с пердета каютите си, за да не бъдат гледани как се събличат или правят любов.
— Кога ще изхвърлим чувалите с боклука пред вратата? — попита Денис, хванала вече банкнотата за единия край.
— Ами, сега? — отговори съпругът й, стискайки другия край на банкнотата и продължи: — Ти напиши бележката.
— Вече е написана и закачена с тиксо на единия от чувалите — каза Денис, дърпайки все по-силно десетте Евро. — И пусни проклетата банкнота, човече!
— Добре де! Вземи я! — той пусна хартийката и се намести пак в стола, забождайки глава в екрана на компютъра си.
— Двамата ще ги изнесем. Ела и ми помогни!
— Но нали само до вратата, тук на етажа.
— Да, нали затова и тази бележка, и тези пари, та дано някой посмее да ги вземе и свали долу на улицата.
— Дано Есмералда ги вземе. Тя нали работи в болницата като анестезиолог?
— Който и да ги вземе, поне да се почерпи с тези десет Евро.
— Но те са моя късмет — започна пак да увърта Джералд и добави шепнейки на себе си: — и моя живот. На тях дължа и теб!
— Хайде, стига глупости! — сряза го Денис, като в последствие се усмихна: — Беше добро парче, затова те взех, а не заради Казиното или парите. Особено не и заради тези десет Евро.
Прикрепиха банкнотата до бележката с посланието и изнесоха чувалите до вратата, оглеждайки се дали някой няма да ги види. Зданието бе пусто. Всички се бяха изпокрили в апартаментите си и никой не излизаше навън. Всеки се боеше от всеки, за да не хване вируса.
— Виж скъпа, кораба? Колко много хора! — понечи да каже Джералд, гледайки от прозореца на етажа, но бе скастрен набързо от Денис:
— Влизай и не се прави на герой. ОК! Това е Ноевия ковчег. Не четеш ли новините? Супер богати, с провизии за повече от година, ако не и пет! Помахай им!
— Аз не съм беден! — започна да се оправдава обиденият й съпруг.
— Не си, но не си и богат като тях. Хайде, влизай вътре, че не щеш някой вирус прелети от долните етажи.
— Само виж онази прелестна дама, отсреща на кораба, в каютата до мостика — захили се Джералд.
— Ще ти дам аз една дама! Не виждаш ли, че това е застаряваща жена, с… някой до нея? — не се доизказа Денис, защото наистина до нея имаше някакъв млад момък, само по долно бельо.
— Да влизаме вътре.
Те влязоха в апартамента си и заключиха вратата с няколко, тези дни добавени, резета.

2.
Есмералда трябваше да тръгва за поредната си смяна в болницата, намираща се в северния край на Амстердам. Тя работеше там от няколко години като анестезиолог. Беше дошла в Холандия преди двадесет години от Португалия. Родителите й бяха родени в Мозамбик, бивша колония на Португалия. Те, както и тя бяха с тъмна кожа, но безкрайно добри хора. Бяха в собствената си страна лекари и бяха доволни от избора си. Есмералда също бе родена в африканската страна, но когато стана на пет години, то родители й заминаха за Португалия, понеже имаше недостиг на квалифицирана лекарска ръка. Заживяха там, но както и те, така и дъщеря им се отдадоха на лекарската професия изцяло. Тя завърши института по медицина в Лисабон и й се отдаде шанс за стаж в Холандия и то по-точно в Амстердам. След това, така и остана да живее и работи тук.
От няколко седмици вилнееше вирусът в Амстердам и тя бе на фронтовата линия. Ходеше извънредно на работа и бе на постоянно повикване. Преди кризата тя бе доста напълняла и живееше нашироко. Сега тя бе станала наполовина. Напрежението, както психично, така и физично си бе дало думата. Тъмната й кожа бе избеляла и въпреки младата й възраст, ясно се очертаваха кръгове под очите й.
От няколко дни тя не се чувстваше добре, като знаеше че е възможно и да е хванала вируса от пациентите си. Днес щяха да излязат резултатите от тестовете й.
Тя бе съседка на Джералд и Денис Хулсхоф, като живееше през няколко апартамента. Когато минаваше покрай апартамента им, тя винаги поздравяваше и бе безкрайно любезна с тях. По природа Есмералда бе мек и добродушен човек. Може би го дължеше на пълнотата си или пък на африканския си произход.
Днес тя бе извикана от дежурния лекар и бе тръгнала незабавно. Бе му казала, че не се чувства добре още предния ден, но й бе отговорено, че няма кой и че е необходима в разгара на кризата. Тя нямаше право да боледува. Затова и тръгна днес.
Мина покрай вратата на Джералд и видя няколко чувала пълни с боклук да стоят там. Имаше и бележка, закрепена на тях, а също и банкнота от десет Евро. Тя се наведе от любопитство да прочете какво пише.
Разбра, че пенсионираният банкер и съпругата му се страхуват да отидат до контейнера на улицата. Засмя се на банкнотата. Отлепи я от чувалите и я разтвори по цялата й дължина. В този момент Есмералда получи пристъп на кашлица и кихна без да иска в ръката си. Опръска я с малки пръски. Не съзнаваше, че това може да е опасно. След което взе банкнотата и си каза, че може да изнесе чувалите и без това възнаграждение. Смяташе го за унизително, ако вземе тези десет евро само за едно сваляне на боклука. Тя взе банкнотата, сви я на две и я мушна под вратата на семейството. След което помъкна чувалите надолу. Беше доволна, че е направила нещо добро. И смяташе, че ще бъде възнаградена с отрицателен резултат на теста.
Уви, това не бе така. Тя бе заразена с вируса.
Джералд чу някакво шумолене пред вратата и се отправи натам да види, кой ли е ще е добронамерения, който ще изхвърли чувалите му. Тъкмо стигна вратата, когато видя неговата банкнота да лежи до вратата от вътрешната й страна.
Той така се зарадва, че почти извика:
— Денис, чудо се случи! Десетте Евро пак се завърнаха при мен!
Съпругата му в този момент бе отворила прозореца откъм южната страна, гледаща към центъра на Амстердам. Оттам тя можеше да види и кой излиза и пресича улицата. Тъкмо се канеше да каже на Джералд, че съседката им Есмералда изхвърля чувалите им, когато го чу да крещи от радост.
Той се запъти да си прибере банкнотата, когато стана течението. От отворения прозорец и пролуката на вратата, банкнотата започна да излиза навън и вече бе наполовина, когато Джералд отвори вратата и банкнотата така се завихри, че пое пътя навън. Започна да пада от десетия етаж надолу. Вятърът бе толкова силен, че понесе десетте Евро към кораба „Принцеса Виктория“ Достигна го за секунди и се прокрадна в една от каютите с отворен прозорец. Това бе същата тази каюта, в която бе застаряващата дама с младежът до нея.
Банкнотата меко падна на нощното шкафче на дамата и то точно до часовника, който тя бе подарила на момъка.

3.
Капитанът на круиза се казваше Иван Петрович Джексън. Той бе трето поколение американски гражданин, с корени от Русия.
Навремето дядо му бил един от велможите на царска Русия. Като главен съветник на цар Николай II, той се славел с винаги точните и правилни съвети, давани на управниците. Смятало се дори, че жена му била пророчица и затова той винаги, както сам се бе изразявал „налучквал“ бъдещето безпогрешно.
Царят много го ценял и затова той бил винаги в двореца. Излизал до имението си само, за да „обсъди“ проблемните въпроси на царството с жена си. Винаги идвал с подходящите отговори и така царството било винаги във възход. Докато през 16-та година на 20-десети век, жена му заболяла и след дълги месеци на легло, умряла.
Обаче преди да си отиде от света тя казала на съпруга си да бяга, колкото се може по-бързо от двореца и Русия, защото го грози смърт. Казала му и куп други работи, свързани с бъдещето.
Те нямали деца и това се оказало решаващо.
Дядото на Иван казал на царя, че възнамерява да предприеме „уж“ дипломатическо пътуване до Америка. Така била казала жена му и царят се съгласил. Дал му кораб, пълен с богатства и подаръци за Американците, като очаквал добри отношения с тях. Иван му се сторил перфектния човек за тази мисия.
Така и станало.
Пристигнал във Флорида, дядото се заселил там, продал както кораба, така и богатствата и станал почетен американец.
Оженил се за красива и много богата кубинка и си имали син, който го нарекли Петър.
Той пък станал генерал във военната флота на Америка. Участвал във Втората световна война и получил много медали за това.
Разбира се Иван, синът му, не паднал по-далеч от дървото и той станал капитан на военен кораб. След което дълги години и капитан на супер луксозни круизи.
Така се озовал и сега, в днешно време, на „Принцеса Виктория“.
Взел с отличие всички подробни тестове за най-точен и надежден капитан, той бе и най-голямата радост на баща си.
Иван бе женен за Луиза Джексън, влиятелна дама в обществото на Флорида. Обаче след като се венчаха, той взе името Джексън, като свое трето име. Баща му не бе доволен от това и го лиши от наследство.
Затова се и скараха и не си говореха с години, докато един ден преди Новата 2020 година, баща му дойде при него и му каза за вируса. Каза му това, което навремето баба му бе пророкувала.
През 2020 ще дойде вирус, който ще сграбчи света в свои ръце и няма да го пусне с години, след което ще мутира и ще довърши всички до един.
Баща му бе чул в пресата за подобен вирус, който бил вече се разпространил в Китай и се сетил за баба си, пророчицата.
Веднага бе заминал при сина си, като първо го бе помолил за прошка, след което му бе разказал за баба му и го помолил да приеме офертата на приятел от тайното общество на „Бледниците“, в което той самият бе член, да стане капитан на „Ноевия ковчег“. Така се изразяваха там за круиза „Принцеса Виктория“. Разговорът им бе дълъг, като Иван отказваше да вярва в предсказания и измишльотините на баща си.
В края на краищата Иван склони, заради огромната заплата, която бе споменал баща му. Бе взел и жена си на борда, красивата, но вече застаряваща Луиза Джексън.
Иван бе около шейсетте и неговата потентност вече бе към края си. За разлика от него, съпругата му Луиза, бе ненаситна в това отношение.
Това бе и нейния порок, на който тя и да искаше, не можеше да устои. Още като млада девойка, тя умираше от удоволствие, само като си помислеше за мъж.
За девствеността така и не си спомняше нищо особено, защото бе изнасилена или по-скоро тя бе изнасилила двамата си по-големи братовчеди по бащина линия. Тогава това бе за нея една игра, в която самата тя се развличаше до полуда.
След това в колежа Луиза едва се сдържаше да не се хвърли в прегръдките на професорите. Те пък от своя страна се криеха от нея, за да не пострадат семействата им. Но трудно се получаваше това, защото бащата на Луиза не бе кой да е, а губернатора на щата.
Той бе властен човек и ръководеше с желязна ръка всички сфери в обществения живот, в това число и колежа, където бе записал дъщеря си. Той знаеше за нейния проблем, но се опитваше да го прикрива с какви ли не средства. От заплахи до тайни спогодби в жалещи се до администрацията му доценти.
Така Луиза не се и отърва от това „божие“ наказание, докато не я запознаха с Иван, красивия капитан от американската флота. Баща й се познаваше с Петър, бащата на Иван от тайния клуб, наречен, „Бледниците“. И двамата имаха кръвна група А, с отрицателен резус фактор, и двамата бяха последователи на учението на МакЕван, шотландския им ментор. А това бе едно от условията да можеш да си член на този потаен клуб.
След като ги запознаха, Луиза и Иван сключиха брак набързо и така грижата на губернатора бе малко или много намаляла. Само дето той се страхуваше, Иван да не разбере за нейното похотливо минало и да излязат „черните й ризи“ на бял свят. Минаха години и Иван така и не разбра за миналото на съпругата си.
Той пътуваше с круизите, а тя останала си в къщи винаги си намираше подходящи градинари, които обработваха „градината й“. Годините минаваха незабелязано и сега тя, красивата Луиза, трябваше да бъде с него и то може би завинаги на този „Ноев Ковчег“.
Корабът бе акостирал в центъра на Амстердам и на всички капитанът бе дал заповед да не се отварят нито вратите на каютите, нито да се отварят прозорците. Всичко това, за да не прелети по някакъв начин вирусът от близките, високи колкото кораба, сгради. В тях имаше многобройни жители, които бяха с вперени очи в каютите на кораба.
Изключение бе направила само необузданата му съпруга, която не можеше без чист въздух.
В този момент Луиза се бе събудила от краткия сън, който бе причинен от бурния секс с Армандо, четиридесетгодишен собственик на голям интернет-концерн във Флорида.
Те бяха се запознали тук на кораба още на първа среща, по случай първото даване на капитански обяд с пасажерите. Той й бе казал, че такава зряла и красива жена не бе виждал и че е склонен дори да се разведе с жена си, изящен модел от фирмата на „Шанел“.
Днес те за първи път се срещнаха в каютата на Луиза и останаха доволни един от друг. Армандо обаче бе по-предпазлив и се бе измъкнал преди тя да се събуди. Бе затворил вратата така тихо, че дори и жена, с най-чувствителния си слух не би го чула, а едва ли това бе направила вече петдесетгодишната му любовница.
— Армандо, къде си? — сепна се Луиза, като се заоглежда, търкаща очите си с ръце.
Тя не чу никакъв отговор и се надигна на лакти. Подпря се на възглавницата. Спомни си за прекрасния следобед с него и извика:
— Армандо, в банята ли си?
Тишината, която се бе настанила в стаята я плашеше.
Тогава Луиза погледна към шкафчето, където й се видя, нещо което не бе виждала с години. Това бе банкнота от десет Евро.
Това бе най-голямата обида, която тя бе понесла през годините.
Този мъж се бе подиграл така жестоко с нея.
Мислеше я за проститутка ли? Бе й поставил тази банкнота, като отплата за доброто й въртене в леглото и бе избягал като крадец през нощта?
Това тя нямаше да преглътне лесно. Облече се, взе банкнотата със себе си и се запъти към Голямата зала, в която се надяваше да го намери и да му натрие банкнотата в лицето.
Обаче Луиза не знаеше, че точно тази банкнота бе банкнотата на Джералд Хулсхоф.
Тя не знаеше и че тази банкнота бе заразена с вируса, когато Есмералда неволно бе кихнала върху нея.
Не знаеше, че тази банкнота ще промени живота не само на нея, но и на целия кораб „Принцеса Виктория“.

4.
Шотландия, 2066 година
След като всички, които се отскубнаха от „Ада“ на Касул, се намериха в лабораторията на МакЕван, то душите на Бери, Рим, Розаделия и Пелопония не съзнаваха точно какво се случва с тях.
Трябваше възстановяването на физическите им тела да се извърши поетапно и с най-новата технология. През петдесетте години на 21 век се случваха такива чудеса на науката, които се доближаваха до тъй нареченото, дори от научните величия, „магьосничество“.
За щастие, МакЕван разполагаше с достатъчно база данни и ДНК материал и на четиримата, загубили телата си в „Ада“. Беше дал нареждане на служителите му да вкарат данните и да пуснат машината за възстановяване.
Бери се „събуди“ пръв и с изненада видя как неговото първо движение на ръката му описа полукръг. Той видя с нескривана радост как ръката му вече е материализирана.Чувстваше всяко мускулче, както на бицепсите си, така и на всеки пръст. Знаеше, че дълги години той бе просто един дух, витаещ в кръговете на „Ада“. Започна бавно, но методично да си спомня какво се бе случило с него.
Спомни си как той и съпругата му Теодора бяха в Холанд Казино. Спомни си как там с някой си Флеки се бяха запознали и бяха „обрали“ казиното със сто хиляди Евро. След това те тримата отидоха в другата зала на казиното, където бяха маговете Робен и Емиле и изнасяха шоу. Спомни си как там към тях се присъедини и Розаделия, дъщерята на испанския посланик в Холандия.
Всички тези образи започнаха ясно да изпъкват в главата му.
След което дойдоха и действията.
Маговете ги поставиха на маса номер тринадесет и след това всички те, Флеки, момък с петно на лицето, красивата Розаделия и те двамата със съпругата му, се намериха под „купол“ от непозната за тях материя . Този купол бе и причината за тяхната физическа смърт. Този купол пътуваше към Ада, а Робин и Емиле бяха служители на Касул, сътворител на долния свят, наречен от земните хора „Ад“.
Бери си спомни как неговата Теодора бе се простила с физическото си тяло и излетяла от купола, но нейната душа се бе устремила нагоре, към друг свят.
Останалите в купола, обаче се устремиха към портите на Ада.
Бери си спомни как бе престоя му там. Как там той имаше друго тяло, от друга материя. Спомни си как бе устроен светът на Касул. Спомни си за повече от четирите десетилетия престой там, в един куб с Розаделия. Обаче тези десетилетия за него бяха като един миг.
Бери си спомни също, как след като бе освободен от неговата „Теодора“, която всъщност е Ники, с преродената душа на съпругата му, то всички те се устремиха към земята и по-точно в лабораторията на неговия прапрадядо МакЕван.
— Е, вече си имаме и тяло? — чу той приятен, но непознат женски глас.
— Коя сте вие? — полуизправи се Бери и продължи: — Позната сте ми отнякъде, но не мога да се сетя веднага.
— Аз съм Ники — каза, с усмивка на уста, красивата девойка с дългата руса коса, стигаща почти до коленете й.
— Аз трябва да съм Бери? — понечи да каже той, с нотка на въпрос, но после потвърди: - Нали! Сигурен съм, че съм Бери.
— Да, така е, скъпи! — Тя се наведе над него и нежно го целуна по челото.
— Скъпи? — стъписа се мъжът, който знаеше че е доста стар, за да бъде наричан така от млада девойка. — Та аз съм ви почти дядо. Трябва да съм около стоте, може би. Как изглеждам? Нямам огледало.
— Хайде, хайде — каза тя, смеейки се в захлас. — Виж си ръцете, мъдрецо.
Бери ги бе видял вече и се чудеше как ли е възможно да няма никакви бръчки по тях. Те бяха ръце на млад или поне на мъж на средна възраст, а не на стар, стогодишен човек.
— Явно, дядо ми ми е подновил тялото — засмя се той. — А как изглеждам иначе? Не смея да се погледна. Кажете ми, Ники? Нали така се казвахте.
— Можеш и Теодора да ме наричаш. И престани с това да ми говориш на „Вие“.
— Теодора? — зяпна той в захлас. — Та тя си отиде още, когато бяхме в купола на Робин и Емиле. Тя замина „нагоре“. Аз „надолу“.
— Знам, глупчо! — каза красавицата и продължи: — И затова сега ще ти разкажа за мен и защо мога да се наричам пак твоята „Теодора“.
— Добре, така да бъде! — потвърди той желанието й, след което обаче добави с изпитателен тон: — Но въпреки всичко, все пак ми кажете нещо лично от нашия живот с Теодора. Тогава ще ви повярвам наистина. Започнете с това.
Девойката се замисли в течение на няколко секунди, опитвайки се да си спомни нещо от предишния живот на земята. Все нещо би трябвало да е останало в подсъзнанието й. Нещо съкровено. Нещо, което никой не знаеше. Трябваше й обаче интензивна „Гуру“ медитация, за да може да осъществи това желание на съмняващия се все още Бери. Този вид медитация бе развит по време на 50-те години на новия 21 век. С него се доказваха някои теории от учението на д-р Райдсема, а именно че в предишен живот си бил при всички случаи в „Рая“ или поне така наричаха мястото на живота след смъртта. Този „Рай“ се намираше извън обхвата на Земята и там царуваше неговият създател.
За да можеш да „надзърнеш“ в предишен, твой живот, то трябваше да знаеш техниката на медитацията. Не всеки го можеше, но Ники бе го изучила добре от интензивните курсове, давани от потомците на докторката по психиатрия, Райдсема.
Самата докторка бе на върха на славата през 90-те години на предходния 20-ти век, когато с нейната „машина“ бе успяла да докаже съществуването на предишен живот на редица изследвани доброволци. След това, тя бе заменила машината, която бе в известна степен и опасна за здравето на клиентите й, с „Гуру“ медитацията.
Тази медитация се състоеше в това, да можеш след изказването на определени изречения да се свържеш в Универсума, където бе светът, наречен „Рай“ и оттам да черпиш информация. В „архивите“ на Рая винаги оставаше част от душата на всеки и се пазеше завинаги там. Всеки, който можеше да контактува с него, можеше и да „вижда“ бледи случки от предишен живот.
— Бери, ще можеш ли да затвориш очи само за минутка и след това ще те изненадам с нещо, с което да ти докажа, че съм аз, твоята „Теодора“ — попита Ники, присвивайки леко очи.
— Да, разбира се, нали ви казах вече, Ники — отговори той и вече с напълно оформило се тяло на мъж, той затвори очи и зачака с недоверие.
Девойката се отправи към ъгъла на стаята и там скръсти ръце, както я бяха учили в курса, прошепвайки изречението на латински: „Magna paradisi sinu mihi fenestra“ и зачака контакта.
Ники се почувства лека и душата й се освободи от тялото за секунда. За тази цяла секунда, тя премина милиони километри със скорост, нямаща измерение. Намери се пред вратата на „Рая“. Там проникването бе невъзможно за никой смъртен, но с ключа, който бе по скоро „Парола“, Ники можеше да има достъп до кадрите с преживени нейни спомени от предния си живот.
Пред „очите“ й се разкри случката, която тя търсеше. Запомни я грижливо и се завърна в тялото на Ники. Това стана дори преди да изтече секундата.
Ники се засмя и се обърна.
Бери я гледаше с изцъклени очи. Той дори не ги бе и затварял. Любуваше се на прекрасното тяло на момичето. Също бе видял и как девойката за секунда понечи да падне на пода. Зарадва се, когато видя как тя се овладя и с усмивка на лице се върна и седна в края на леглото.
— Е и? — с подигравателен тон каза Бери и добави с малко по-друг тон: — Знайте, че аз помня всичко, което сме правили с моята съпруга. Само не се опитвайте да си измисляте общи неща, случващи се с всяка двойка. Просто не ми губете времето, момиче!
— Добре! — каза Ники — Само ще ти кажа за тежкия телевизор, който падна върху ръцете ми и буквално ми премаза пръста. Тъкмо се бяхме карали с теб!? Нали? Това някой да го знае, господинчо?
Бери се замисли и леко се стъписа от казаното. Наистина имаше такава случка. Идваха и от болницата двама лекари, за да проверят състоянието на Теодора, веднага след като той бе се обадил на Бърза помощ. „Но това тя можеше да го извлече от архивите на болницата?“ — запита се той с недоверие.
Тогава на свой ред, Бери запита без да отговори на въпроса на девойката:
— Добре, имате право. Така беше, но искам да знам какво казах на съпругата си преди да я напусна, след тази случка? Къде се намираше тя?
— Няма да го забравя, скъпи! — започна да говори Ники, но с насълзени очи, вперени в тавана. — Бях легнала на леглото, когато ти дойде да се сбогуваш с мен. И какво ми каза ли? Каза ми, че пак ще бъдем заедно! Така ли беше? Кой би могъл да знае за това?
Бери не бе на себе си. Как е възможно това? Как може да знае това момиче неговите тайни? Това наистина бе душата на неговата Теодора. Наистина.
Той стана от леглото, откъсвайки всички лепнати по тялото му кабели и прегърна девойката. От очите му се отделиха сълзи, които покапаха по рамото на Ники.
— Това наистина си ти, скъпа Теодора! Нали мога да те наричам така? Не се сърди, че няма да използвам името, с което си свикнала, но… така… — запелтечи той.
— Е поне ще ми говориш на ти! — засмя се тя и се прегърнаха.
Понечиха да се целунат, но в този момент в стаята влезе нещо като получовек-полуробот и като видя какво става, затвори вратата и се изниза навън.
Бери и новата Теодора чуха вик на радост: „Той е възстановен, господарю МакЕван! Сто процента! Дори си и има гадже!“
— Какво ти гадже, Ролонес. Та това е съпругата му! Идвам веднага да видя този мой внук — чу се глас, но така и не се видя откъде и от кого идва.
— Та това трябва да е МакЕван, Теодора! — каза радостно Бери, очаквайки в стаята да влезе субстанция, а не човек от плът.
Така и стана.
Синята, полупрозрачна субстанция на прадядо му се плъзна по пода и после се издигна на височината на двамата, все още прегърнати, влюбени.
— Бери, ти изглеждаш прекрасно! — чу се глас в стаята.
— Благодаря ти, дядо! — изрече с въодушевление възстановеният мъж, който все още не можеше да повярва, че има такова прекрасно тяло. — Благодаря ти, че ме избави от „Ада“ и Касул. Беше ужасно там. Толкова много години бях там.
— Не ти личи, синко — чу се звук с нотка на шега — Като нов си! А би трябвало да си на колко? На 108 години?
— Наистина ли съм на толкова?
— Ами да, сега е 2066 година — понечи да се намеси и Ники, но бе прекъсната от субстанцията.
— Теодора, не трябваше да му казваш! Сега как да му обясня защо ти си така млада, а той столетник? — чу се гласът без тяло.
— Няма нужда, дядо — каза Бери и допълни: — Нали знаеш, че тези работи ги разбирам. Или поне се насилвам да ги разбера. Но искам да попитам, дали съм все още с кръвна група А, отрицателен резус фактор? Дали съм все още…
— „Бледник“ ли?! — изсмя се отново гласът на МакЕван. — Разбира се, че си! Бледник столетник, с тяло на 25-годишен. Какво искаш повече?!
— Но как го постигаш всичко това, дядо? — запита Бери сиянието, което се бе издигнало малко над главите на двойката.
— Ами с течение на годините и технологията се усъвършенства. Тази лаборатория е почти на вселенско ниво — каза МакЕван и заобяснява: — Всичко е нанотехнология с неутриново присъствие. Имаме си вече и роботи, като този, който преди малко ви посети и те са на ниво хора. Даже много по-точни във всичко. Но това ще ти го обяснявам някой друг път. То това не е за теб. За теб имам друга задача.
— Задача? — каза учудено Ники — Та той е току-що възстановен!
— Нямаме време! — каза субстанцията. — През 2020 година са станали неща, които трябва да оправим. Иначе „Раят“ ще се разпадне на частици, ако не се намесим веднага!
— „Раят“?! — запита Бери — Това пък какво е?
— Теодора ще ти обясни — отговори МакЕван.
— Нямам и понятие, що за свят е това — каза девойката и продължи да обяснява изчерпателно: — Това, че съм била там и не помня нищо, не значи, че няма да си спомня неща. За предишния си живот на Земята мога да зная много работи, посредством медитацията „Гуру“. Така и доказах на Бери, че съм Теодора. Но за престоя ми в Рая нищо не помня.
— Както и да е — каза Бери и обръщайки се към сиянието, запита: — Та какво е станало през 2020 година?
— Голямата депресия! — Ники побърза да отговори — Не си ли чул?
— От къде да чуя? — усмихна се Бери. — От Касул ли? От населението на Ада ли? Та там бях с Розаделия в някакъв куб десетки години.
— Вирусът, наречен „Корона“, върлува години наред! Уби милиони хора по света, сине! — каза МакЕван.
— Аз ще му разкажа всичко — намеси се Ники.
— Добре — сиянието, като че ли от синкаво, започна да става все по-ярко и то във виолетовия спектър.
— Всичко разбирам, само не разбирам с какво мога да помогна и как? — запита Бери учудено.
— Имаме вече машина на времето, Бери — чу се гласът на субстанцията.
— Какво? — засмя се Бери и продължи: — Откога?
— Машина на Времето? — ококори се и Ники.
— Да, току-що я тествахме — каза МакЕван и допълни: — И най-важното работи!
— Но това е невъзможно! — извика Бери.
— Идвайте! — каза субстанцията, ставаща все по-ярко червена. Добави: — Ще ви запозная с екипа и ще ви пратя в 2020 година.
— Но аз „заминах“ за Ада през края на 2019 — каза Бери. — Бях в „Холанд Казино“ с Теодора, когато изчадията на Касул ни отвлякоха.
— И какво трябва да правим? — запита по-делово Ники.
— Трябва да предотвратите депресията! — отговори МакЕван.
— Значи трябва да се качим на така наречения „Ноев ковчег“ или с други думи на круиза „Принцеса Виктория“ ли? — попита Ники, която знаеше историята.
— Да! — каза субстанцията и добави: — Тръгвайте след мен!
— ОК. Да, след теб, Теодора! Да спасим света! — каза въодушевено Бари и запита: — А сигурно ли е, че тази машина ще ни прати в 2020?
— Да, разбира се — отговори за сетен път субстанцията. — Но ще видим.
— Ще видим?!
— Не се бой, синко! — каза МакЕван. — Та ти се възроди от пепелта, та се страхуваш от някаква си машина на Времето.
— Хм… — Бери се обърна към Ники: — Ти какво мислиш?
— Ами ще се радвам пак да сме си в апартамента в Амстердам, на десетия етаж.
— До фамилията Хулсхоф ли?
— Да, разбира се! — каза Ники и допълни, напрягайки паметта си от предния живот, като Теодора: — И до Есмералда. Помниш ли я? Тя работеше в болницата.
— Но ти наистина си Теодора. Моята Теодора! — каза Бери, прегръщайки я все по-силно. — Помня я. Как няма да я помня.
— Хайде, след мен — повтори субстанцията и се плъзна видимо по пода в посока към голям стъклен купол. Той бе пълен с мъгла, с цвят на лимон.
— Това ли е Машината? — попита Бери, сочейки купола.
— Да, това е синко.
— Ами аз съм свикнал на такива куполи в Ада — каза мъжът, смеейки се.
— Това е друг купол, Бери. Не се страхувай.
Тримата наближиха купола и МакЕван мина през стените му. Докато Бери и Ники се блъснаха в тях и спряха.
Субстанцията видя това и се върна, казвайки с шеговит тон:
— Извинявайте, но забравих, че сте от материя. Вратата е след няколко минутки ходене в тази посока.
Куполът бе неимоверно голям по обем и заемаше пространство, колкото цяло футболно игрище. След като двойката походи стотина метра, прегърнати и постоянно гледайки се един друг, то те срещнаха десетки роботи — полухора. Всеки един от тях се покланяше при срещата им с тях и казваше възпитано: „Добър ден. Как сте?“ Бери постоянно отговаряше с: „Добър ден. Добре сме. Вие как сте?“, докато Ники не отговаряше на никой, само се усмихваше, защото знаеше, че това са само едни роботи.
— Престани да им отговаряш, скъпи! — каза девойката и добави: — Не виждаш ли, че това са само едни железа без душа.
— Какво пък толкова! — отвърна й Бери — и те са същества.
— Личи, че не си живял последните десетилетия на Земята. И в Ада ли така поздравяваше всички срещнати изчадия.
— Не ми говори за Ада, Теодора — намръщи се той. — Не искам да си спомням нищо оттам.
— Добре, няма повече — каза тя почти виновно, а след това с радост почти извика и посочи с пръст напред: — Още малко и сме при вратата. Виж колко роботи се суетят там.
В купола имаше хиляди съоръжения, като се започне от ленти за ходене, на които след като стъпиш и си вече на края, с такава скорост се движеха. Върху лентите ходеха предимно роботи, държейки различни неща в ръцете. Имаше и хора, но те повечето летяха във въздуха с нещо като дронове, но опасани около тях. Някои от тях ги гледаха и им махаха с ръце, като че ли знаеха, че са хората, които може би ще пътуват с Машината на времето.
— Оттук — обади се субстанцията на МакЕван — следвайте ме по тези ленти. Машината е хей там, в дъното. В сребърното кълбо, което виждате.
— Да, видяхме го — казаха те и за секунди се намериха там.
Там имаше вече групичка от учени най-вероятно, защото бяха с бели престилки и постоянно ходеха нагоре-надолу по платформата около кълбото.
— Това ли ще е „Ковчега“ ни? — пошегува се Бери, обръщайки се към групата.
— Най вероятно, да! — каза риж учен, като се приближи към тях.
Бери подаде ръка, но за негово удивление, ученият се отдръпна на метър и половина и само се поклони.
— Отдавна не се ръкуваме, приятелю! — каза рижият и допълни, кискайки се: — Но сте извинен. Вие сте от старото време. Затова и ще отидете там, нали?
— Изглежда, да — отговори Бери и се обърна към сиянието на субстанцията, което кръжеше над него и групата. — Готови сме!
Ники бе поставена в нещо, което много приличаше на стъклена вана, пълна с разтвор от светлосиво вещество. До нейната вана бе и тази на Бери. Учените застанаха зад някакви холограмни екрани и започнаха да вкарват данни в тях. Явно бяха цифрите, нужни да отведат двойката в миналото и да го поправят.
МакЕван бе дал всички нужни инструкции на внука си, за да може да извърши мисията си успешно.
Кълбото се завъртя със страшна сила и само след секунди изчезна, като че ли никога не е било тук.
Бери и Ники или с други думи преродената Теодора, се намериха в миналото и то точно в 2020 година. Година, която цял свят щеше да запомни с „Ноевия ковчег“ и това, че човечеството бе почти на ръба на „Края на света“.
Кълбото падна меко във водата, точно до голямата концертна зала на Амстердам, наречена „Музикхебау“ и се стопи във водата. Бери и Теодора заплуваха към брега. Беше полунощ и въпреки светлините на града бе достатъчно тъмно, за да ги види някой. Изкачиха се по железните стълбички на брега и мокри до кости се отправиха към дома на Бери, който бе само на триста метра от зданието.
Бери бе на върха на щастието. Всичко бе, както го бе заминал в края на 2019. Неговият апартамент се намираше точно до пристанището, където пристигаха круизите. За времето, което той и съпругата му отсъстваха, никой от съседите не бе чул за тях. Всички мислеха, че те са на ваканция и щяха да се зарадват като ги видят сега.
Но вирусът бе в разгара си и всички се бяха изпокрили в апартаментите си. Само Есмералда бе в движение и няколко от по-младите обитатели на комплекса. По-старите, като пенсиониралия се Джералд Хулсхоф и съпругата му седяха вкъщи.
Круизът „Принцеса Виктория“ бе акостирал тази вечер точно пред техния комплекс. МакЕван бе инструктирал какво точно трябва Бери да направи. Но първо трябваше да се прибере в апартамента и с Теодора да се преоблекат. Ключът, както винаги бе в мазето, скрит под стъпката. Така те лесно се отправиха с ключ в ръка за десетия етаж на сградата.
Асансьорът работеше. Обаче в него бяха разлепени листове с надписи „Само по един в асансьора, моля“ и „Спазвайте разстояние от метър и половина“. Двойката натисна на копчето с номер десет и за секунди се намериха на етажа. Минаха покрай два чувала с боклук, намиращ се пред вратата на Хулсхоф и се отправиха към дъното на комплекса, където бе техния апартамент.
Влязоха вътре. Изключиха алармата и все още мокри се запътиха към банята.
— Скъпи, ние се прибрахме вкъщи!

“In a Dutch scientific lab a computer software programme is created, with the help of which the specialists in the area of hypnosis can unveil the secrets of the human soul.
On the monitors one can see, like on a human hand, everything that a couple volunteers have gone through when they decided to be engaged in research, even accepting to risk their own lives.
The author consecutively goes in details of the reincarnation andthe existence of the couple from the distant past to nowadays.
From boa and anaconda during the early period of reincarnation, through their lives as Dutch Graf and dazzling beauty, saving the former Netherlands from the plague of "the flying bats", through the difficult period in the dawn of America as a hired assassin and a charming prostitute, to the high-rank posts in the Great Reich of the fuehrer Hitler.
They are witnesses of the yet unknown to the world end of this killer of millions innocent.
What is there in the after-life?
How does the world of invisible spirits look like after the body is dead?
Questions, which the author of this incredible roman gives answers to.
A new theory in the eternal dispute between science and oculists.”



Chapter 1

Then she came to herself and shivered. With great will power the enchanting and beautiful young woman started digging with her hands into the hard soil. The price of that undertaking was her own life.
After Felicia had fallen down because of being inattentive into one of the caves of the Grand Montana, she lay unconscious for several hours in a state between life and death. The caverns were large holes in the ground and were scattered all over the mighty mountain. Down in its feet the newly built city New Montana was situated - a goldsmith centre. The gold fever had caught hold of the more bright and active newly arrived people to America. The fight for a piece of gold was relentlessly cruel.
Felicia, who had just arrived from the Old Continent did not know much about the hard life in New America. She remembered of the two-month forced stay among the soft satin bed-covers of Madam Sosho from “Sosho” brothel in Paris. Her rising star of a virgin-prostitute, however, had almost cost her head. Therefore she ran to the Wild West.
Fine gentlemen from the best society visited “Sosho”. The price of an angel often surpassed the craziest ideas for paid work but the quality was very high. Madame herself had worked for many years as a prostitute and knew perfectly well all the intricacies of the profession. Her knowledge was also thorough in the dirty part of the trade. Her accessories included perversity and all kinds of cunning methods as well. She had strong connections both in high society and in the underworld of Paris. The choice of her little angels was a part of the dark side of the high stake in her life. Madam hired former clients of the brothel, murderers by inclination, to seek for beautiful and talented girls. The deliveries were effected mostly by kidnapping. The live staff arrived to her castle outside of Paris and there the girls were treated most cruelly in order to be prepared for their future profession as prostitutes. Three or four decades ago Madame herself had experienced those methods and now wanted to pay back to the world. She was, therefore, unscrupulous and arrogant.
One of the hired assassins was the Marquis. His nick-name had something to do with the title since he was an offspring of the famous noblemen Du Bois. Outcast from the family because of his bad habits with women and fights, he had strolled along the road of corruption. His figure corresponded fully to the requirements for hired assassins. Although he was already forty, he had muscles that made every adversary shiver. He was rightfully known as the fright of Paris.
Felicia, who came from an ordinary family of French peasants had the habit to roam carefree round the lawns in the suburbs of Lille and enjoy the sunset with her friend Jean. Felicia’s beauty troubled her parents. The girl was maturing and her luscious body drove crazy everyone in the village. Blessed with full breast and long thighs, graceful in movements, she resembled a swan flying into the unknown.
A lot of lads in this part of France had sacrificed for the inconvenience of the roads just to have a glimpse of lovely Felicia. Marriage proposals were uncountable and every young man wanted her. Her parents also wished for her to be married sooner so that people in the region would stop talking about them. The high moral of the family had left its reflection in the girl’s behaviour. She went out only with her girl-friend and kept away from the flow of candidates.
Of course the talks about that flower reached Paris and Madame had immediately sent the Marquis to investigate the rumours coming from Lille county.
In the morning he prepared the carriage with the eight horses and settling on the soft coach ordered the cabman to start for Lille.
Rain was pouring like a shower. The damned rain had not stopped for almost a week and that hampered his travel. Drinking of the King’s wine kept boredom away from the Marquis. Arriving in Lille he stopped at “La Belle Francoise” Inn and it took him a couple of hours to get sober.
On the next morning he dressed as an ordinary peasant and sat on horseback, armed to the teeth under the village attire. He arrived shortly to Felicia’s village and found quickly the way to her house.
The Marquis waited for her to appear. When he saw her the first thought in his mind was: ‘Unbelievable beauty. This girl will be mine forever.’
Felicia, not suspecting anything, smiled at him and kept her glance longer than with the other suitors. The Marquise really looked very well even in the peasant’s clothes. In spite of the graying long hair his charm was as strong as ever. His big body was in great shape and the young beauty trembled with feminine desire, awoken inside her.
The mother and father were watching from the small window. The mother’s heart was in turmoil, sensing trouble. The father felt in the Marquis something unnatural, telling him that in that giant enormous force was hiding as well as vile intentions for his flower. The charm of the stranger was just a mask of which the bastard often availed.
And that was what happened. The Marquis immediately resorted to action and spoke in his enchanting voice:
“Bonjour, mademoiselle! I am glad to see the flower of Northern France.”
“Thank you for the compliment but the flower is still too young”, Felicia replied and went on walking with pounding heart.
Then something very fast and surprising for everyone present occurred. The Marquis spurred his horse and with a lithe move hovered above Felicia. He grabbed her as a predator bird and threw her in front of him on the saddle. Several lads, watching the strong man from a distance ran to him, hoping to release the girl fast and win her heart.
The father, having witnessed the kidnapping of his own child also ran to the stables to get his horse. The pursuers were about a dozen, all keen to reach the kidnapper, each one secretly harbouring the hope to be the first to save the lovely flower from the brutal criminal.
There had been fights so far among the lads but there never had been a murder, just a few broken noses. Now the young men from the village had united against the unknown competitor, though he looked much stronger than each of them but on the other side his clothes hinted that he was of their class. A simple peasant.
Felicia, pressed hard, was at a loss what to think. Was she to be glad that at last the knight of her life appeared or was it bad that everything happened in such an unnatural way?
The Marquis, having gained some distance between him and his pursuers, tied strongly his victim to the saddle and carelessly opened his clothes revealing to her the numerous hidden weapons. The girl realized the treachery only now and screamed terrified. The cruel hired assassin slapped her - not very hard but enough to make her unconscious and continued without hearing her screams any more.
Almost reached by the village men, he suddenly stopped and easily jumped on the ground. One whistle was enough for the horse to understand that he had to run with the load on his back to the nearby grove and to wait for his master there.
The lads surrounded in circle the grinning stranger. The fight started so instantly that two of the young men fell immediately, killed by sharp knives that the stranger took from under his cape and stuck into their throats. The Marquis’ exact moves did not allow the rest of them to do anything and they just retreated in fear. The blood gushing from their friends paralyzed even their thoughts. The hired assassin, trained to perfection, was scattering death whenever he encountered an enemy. With several jumps and somersaults he killed each one of the group. In the end only dead bodies with blood flowing from them were lying around.
The Marquis’ second whistle was enough for his obedient horse to understand that everything had ended in the usual way, in favour of its master.
When Felicia, barely awoke from her fainting, saw this picture, she relapsed into unconsciousness again. That made the Marquis’ task as well as the galloping of the horse easier. No one bothered them further on the way to Lille.
The father of the young beauty, who was behind the group, reached in minutes the place of the massacre. He did not believe his eyes and his mind got dim. He fell dead by the rest of them.
The Marquis took down the barely alive girl in front of the inn when it was already dark and immediately prepared the carriage for the trip. The cabman, loyal to Madame to his death, immediately grasped the urgency of the situation, jumped on his seat and they got on their way with the precious load. Quickness was to obliterate the track of the murderer. Paris was the place of safety.
Madame Sosho’s castle was old with high turrets, surrounded on all sides with water. As soon as she got rich enough, Madame Sosho de la Morse saw it as the only place for the realization of her evil scheme - to kidnap the most beautiful girls in France and win lots of money. The victims would be trained here by hardened and expert lovers, her previous clients. That was what was done to her, the same she would do to others. Against human will. The owner of the brothel then - Madame Frances - had used a strong Arab to rape her and had put her in the role of the most beautiful and most wanted prostitute.
She was outraged but there was not anything she could do - just be patient and wait for her hour to come. And it came. One night Sosho took Madame Frances by surprise and cut her throat in cold blood. She managed to throw the blame on the Arab, her rapist, and thus got rid of both at the same time. After that she got charge of the brothel and decided to take revenge on the world.
Hearing the noise of the rattling carriage Madame Sosho went outside, curious to meet the girl. What she saw was way beyond her expectations. She had never before seen such beauty and gracefulness. Young Felicia, tied with strong ropes, was thrown rudely by the cabman on the stone pavement. Terror was streaming from her eyes after everything she had experienced so far. Her kidnapping and especially the massacre of the young men from her village proved to be fatal for her.
Naturally, Madame Sosho knew how to act in such delicate cases and snapped at the cabman:
“You oaf, how dare you be so rude to this gentle child!? Untie her at once!”
“But, Madame...”, the cabman tried to protest and she cut him short by beating him with the whip that always accompanied her.
“Not a word from you, Gritfilt! You are brutes!” she exclaimed, winking at the Marquis.
Felicia seemed to trust the woman and threw herself into her arms all trembling. Hearing, however, that she was addressed with ‘Madame’ she guessed where she was and asked:
“Good lady, where am I and what does all of this mean?”
“Dear child, you are in Paris and from now on your life will be completely changed. You will be very rich if you only listen to me well, of course”. Then she relaxed her embrace and addressed Gritfilt coldly: “Now take her to Lucia’s room, which will be hers temporarily.”
For nearly a month Madame explained to her the inevitability of her situation. Employing threats and psychological harassment, the authoritative owner of the castle persuaded her that there was no going back.


***


After several days Felicia was to be transferred to the brothel in the street of the centre of Paris. From the talks Madame understood that the girl was still a virgin and that, of course, raised her price a hundredfold. The first one who would be with her had to pay a fortune for this pleasure. But if there were several of them... what then? An evil plan was born in Madam’s head. Only four of the powerful men, who visited secretly her brothel could pay the price. These were the Mayor, the nephew of the Spanish King and two marquises, who were domineering over the markets of France. From the preliminary arrangement it became clear that all four of them wanted her at the same time, regardless of the price. After the secret inspection at the castle they were all crazy about her. The King’s nephew had even declared that if the lovely girl was of noble origin he would make her his wife.
Felicia would always remember the sinister day on which she got transferred.
After she was settled in the most spacious of all rooms - the so called Orange Room - she got very tense. Madame introduced her to the four lustful men. Each of them had paid to Madame enough money to buy an even bigger castle.
The condition was that Felicia would be taken by the four of them at the same time. The Marquis knew from Madame that only the small bald Mayor would be with the virgin that night and that he was to guard the house from casual curious visitors, but nobody had told him anything about the brutal orgy, prepared by the bawd. He was very surprised by Madam’s decision to close the brothel and the fact that she banned even him from going upstairs to the Orange Room. Why was that?
The foursome arrived and since they had paid a lot, Madame met them in person at the back entrance according to their previous arrangement. Only the Mayor passed through the front door, guarded by the Marquis, in order to mislead him.
Like a batch of wolves they rushed into the Orange Room where Felicia sat shivering on the bed. The men started throwing aside their expensive cloaks and undressing. When they took off their underwear they hungrily attacked the gentle girl, swaying their hardened penises. They began tearing her fine robe and in no time she was naked. Then they were stunned for a moment with the luscious forms of that divine creature. Her breast was full and firm, her waist was unbelievably thin and her bottom, so sweetly rounded was with smooth velvet skin. Her tan, acquired from her outdoor excursions in the sun and bathing in the small river with crystal water that was flowing by her father’s field, made her all the more desired. However, her clear blue eyes were filled with horror. Her blond hair, streaming to her waist was entangled in the hands of the four men that were all touching her at once.
Everything was so unusual to her that she was breathless and unable to scream or even moan.
She was thrown on the large bed and the Mayor was the first to thrust himself between her legs. She felt a sharp pain as if from a knife and screamed. Then the blood streamed and she fainted with fear. When Felicia came to herself, one of the rapists was pushing his penis into her mouth. At the same time he was licking the blood that had dried on the Mayor’s balls. The rest of them were licking her body all over and were moaning with pleasure. Each of them had got two turns between her legs. Felicia did not feel anything, only overwhelming nausea. She became sick and lost consciousness again.
The Marquis was walking round the brothel and his eyes stayed fixed to the Orange Room above. After the kidnapping some strange change occurred in him. He was love sick for Felicia. Madame did not allow him to approach her since she knew him and was afraid that he might spoil her plans.
He was wondering now whether to rush into the room and take her before the evil Mayor made her dirty. He was thinking of kidnapping her for the second time and taking her far away. But he did not have the courage to do it. He was aware of Madame’s power. One step against her and he was going to the scaffold. Therefore he was to have patience at least for that night. He hoped that the bald midget would not be able to do his male job. After that night Madame had promised him that the beauty would be his own.
When Felicia came to her senses she saw one of the rapists taking out a sharp stick from his bag and directing it to her vagina. The other three were holding her and were laughing hysterically. Then she screamed so loud that the sound tore the night and was heard by the Marquis.
With the fastness of a lightning he rushed upstairs to the Orange Room. The door was latched but it was not an obstacle for his strength. He broke it to splinters and went in. Not expecting to see four rapists he froze at the door.
The sharp pole, directed to Felicia changed its direction to the intruder. The stunning of the Marquis, however, did not last for long. Trained by Chinese men and the best masters in martial arts, he caught the pole flying at him and skillfully stuck it into the Mayor’s stomach. Blood gushed between the hands of the small man that were holding the pole. The sharp end was seen sticking from his back, where the flesh was torn.
The other three jumped against the attacker sensing that there was no way to escape the fight. They all came against him together and this was their mistake, since the Marquis jumped high and crushed both with his hands, turned into lethal weapons, while the third one was kicked and fell down with a broken back. The Marquis himself did not expect all this to happen so quickly because all four of them were well trained in battle. But it was not all finished yet.
The Spanish King’s nephew brought him back to reality with a mighty double somersault. He was no longer a young man but was lithe and strong. With a blow in his chest he made the Marquis step back. The fast and powerful movement of his arms resembled a wind-mill.
The Marquis barely managed to defend himself. A jump on his left and the blow threw him next to the body of Felicia, who was near death. Dazed, he lost coordination of his movements. Dense fog like a blanket fell before his eyes.
The skillful enemy, realizing that the giant was unconscious, approached with the intention to murder him. He took some knife from a sheath that lay on the floor and was just ready to strike the last lethal blow, when he felt something piercing his back.
Felicia, with her last remaining powers had taken the pole out of the dead Mayor and with the rage of a wounded tigress stuck it in the Spaniard’s back. He moaned and fell next to the Marquis.
The young woman was watching horrified the four bloody corpses of the rapists. In a minute she fell by her saviour.


***


Both screens became dim simultaneously but Alexandra’s, surprisingly for the Doctor, went blank a couple of minutes earlier.
“That means, Yolanda, that Alexandra was the Marquis. I can’t believe it”, Raidsma said with a slight smile. “The present woman was a man in her past life.”
“Incredible!”
“Let’s see what happens further! Keis is not ready yet with the new program and until then we can at least watch some more of the reincarnations of that wonderful couple.”
The screens were filled again with bright images. Obviously the Marquis and Felicia were coming to consciousness.


***


Worn out they both opened their eyes at the same time. The strong Marquis, realizing what Felicia had done for him, took her in his arms and gently kissed her bloody cheek. She began crying.
“Let’s get away from this brothel, my dear. If Madame finds out we will both be hanged”, the Marquis whispered in her ear and added: “Tonight a sailing boat leaves for the New Continent. That’s what George, my trustee, told me. Several people that are persecuted and threatened to go on the scaffold will escape with it.”
“I will go with you to the end of the world, you, my destroyer and saviour! Only I’m not sure that my power won’t fail me.”
The Marquis left the house, carrying the beauty in his arms. The darkness hid them and they were lost in the direction to the river Seine.


***


Felicia came to her senses. The memories, flooding her mind quickly retreated before reality. Digging the soil she felt under her fingers something big, damp and slippery. Yes, that was the tail of an animal. But what kind of an enormous animal could be found here, underground? The girl was terrified with the thought that this could be a ‘goika’.
She had heard from the local Indians that here, in the Grand Montana, such creatures appeared from time to time and one could hardly get away without being torn to pieces. The legend said that the ‘goikas’ were servants to the Bad Spirit of an Indian tribe. Rumours were heard also that they were ghosts at night while at daytime they buried themselves in the ground and feasted there. But how? Nobody knew.
The earth trembled when the creature moved. The cave into which Felicia had fallen down was not very large and the creature almost filled it. The young woman huddled in one of the corners and waited for her last hour. The creature was in full height now and she could have a good look at it. Its height was twice that of a human and it had a scaly skin. Eight limbs like those of a crocodile ended with five human fingers and hard sharp claws. The body was that of an alligator but with the muscles of a stallion.The tail was slimy with a sharp prong in the end. There were two horns on the head, coming out of large elephant-like ears. The matted hair fell over bright red eyes. What was surprising was that the features of the face were human and reminded her of someone. But of whom?
She thought that she was dreaming when she heard the ‘goika’ speak in a human voice:
“ I’ve gone a long way underground and in the air to follow you, my love, and I found you at last!”
Then she recognized the voice and the face of the beast. That was the Mayor of Paris, whom the Marquis had killed to save her.
“Yes, that’s right, I am the Mayor. After I died from the pole that the damned mercenary stuck in me I roamed for a long time above my body and the gorgeous city of Paris as a ghost. Of course, my debasing passions did not allow me to pass the Border to the world beyond. I traveled long above the Ocean, following you. Here, in America, I was caught by the ‘goikas’. At night they are ghosts and during the day they are what you see now before you. That is a punishment. In order to keep our life as beasts we are bound to kill and to take the souls to the ‘Mother Goika’. I realized here that I could exist and moreover, near you. I am so happy that I found you.”
“This is a dream! It can’t be possible!” Felicia wiped her eyes but the reality was not changed.
“You can’t imagine, my dear, how sorry I am for acting with you like that. Anyway, I am the one who took your virginity. I simply shouldn’t share you with the other three, who are also here, under the ground, but are sleeping at the moment by the Mother.”
“Then take me out of here to prove your words” Felicia said with the hope that she might escape death.
“All right, but remember, you will be the first human who will have escaped death. If the Mother learns about it she will bury me for half a century even deeper, in the magma”, the ‘goika’ whispered sadly. Then with his horns he made such a whirl that only in seconds a tunnel was formed under the rocks, leading to the surface.
The girl had caught the creature by the tail and along with him went back out. The sun was shining as bright as ever. The green foliage inspired new life in Felicia. She did not notice when and where the ‘goika’ disappear. Light was lethal for those creatures so he had tried to sink underground instantaneously.
The young woman got to her feet, staggering. She would miss the big lump next to her had she not stumbled into it. It was probably metal, since it was too heavy to be earth. She cleaned it a little and observed it. Gold? Yes, really, pure gold! That was the doing of the ‘goika’. But why?
The beauty looked round. Not a soul was to be seen anywhere. With the help of a sharp pole she managed to bury the lump of gold and put at a distance of several feet a cross to mark it. The place where the Marquis was digging was quite far and the lump was too heavy for her to carry it.
She strolled fast, eager to tell her beloved about the strange experience. She hoped to find him there.


***


The Marquis fell on the dirty floor and blood streamed from his mouth. The blow of Gray Ben was really professional but not strong enough to crush the big Frenchman. The strong fighter got to his feet again and sprang with his typical agility. The jump which he had trained for many years was perfect. He used it for hitting his enemies sharply, as if with swords. With a graceful pirouette the Marquis got behind Ben who was no less strong physically. His head was unprotected and the Frenchman only waited for him to turn in order to deliver his special sword-like blow. Ben did not take long. His instinctive turning was the natural reaction of an old fighter but he had not expected such a high leap and the complex pirouette that his adversary performed. It was too late now for a different reaction. It was a death blow. Gray Ben’s wind pipe was broken and his head hung listlessly down. He fell down and died not even uttering a sound.
The bets went on with even greater eagerness. The lucky gold-searchers found pleasure betting on this game, called ‘Spartan Death’. Of course, the entrance fee was quite high, since all this was against the law. Not everyone could afford watching the fights. Most of the battles resulted in death or crippling for life. The participants in the ring were either callous professional bullies or hired assassins, deep in debts, for whom there was nothing else left but to attempt victory that would make them rich or else to die.
The Marquis had not found this day even a trace of gold in the pit that was allotted to him. They had arranged with Felicia that he would dig and she would walk around to find some gold streak in the mountain. He had warned her to beware of the caverns of the Grand Montana. He also had promised her not to participate in the ‘Spartan Death’ but he was put in a tight corner and believed to be home by sunset.
The audience applauded and appealed for him to go on. And he would, without hesitation, if he knew who his next adversary would be. However, the rules were such that the couples were drawn by lot and were only known at the last moment.
All the betting audience knew about the Russian giant Misha, who was sustaining for months now in the cruel battle. Having piled up a fortune from his victories the Russian now appeared rarely but nobody knew when exactly and thus he maintained the tension both among the viewers and the Spartan fighters. Only at the thought of standing against him one’s muscles were paralyzed and the fight was decided before it had begun.
The Marquis had seen him only once on the day of his arrival in Dulfin Spinks’ bar and had shuddered then. The Russian had also stopped his glance on him, maybe because he was accompanying Felicia. The fight between them was inevitable though when and where it was impossible to tell.
The Marquis decided to go on, tempted with the easy victory over Gray Ben. It was evident for him that he would not get rich soon by digging and hoped that the lot would meet him with an easy adversary. He made a clear gesture that he would like to continue.
The applause and whistles got so loud that he felt confused. No one could make the audience explode like that but one person - the Russian bear Misha. And it was he who appeared in the ring.
A real bear with human countenance. He was much taller than the Marquis and twice as broad, with huge hairy stomach and big sturdy legs that supported solidly the 400-pound body.
They started stalking one another. The Russian, sure in his victory, had come as if only for entertainment. The Marquis relied on his extensive experience and excellent training in Chinese martial arts.
The Russian was the first to attack, aiming a lethal blow at the head of his enemy. With a quick jump the Marquis avoided the attack and rolled over on the dirty bloody floor. He felt the clumsiness of the Russian and planned an early outcome of the battle. The pirouette with the sword-like blow would do nicely. He jumped using all his agility and force to reach the necessary height and his body whirled into the frantic Chinese pirouette. He landed behind the Russian bear and waited for him to turn. The huge man did not seem troubled at all and turned round too self-assuredly. The sword-like hit of the Marquis was powerful and exact. It found Misha’s throat. But he could not realize at once what had happened to his hand. Sharp pain paralyzed his palm. From the Russian’s neck a piece of hard skin was detached and fell rattling on the floor. It was strong metal sheet, painted in pink. The Russian looked at him and grinned.
“Not like with Gray Ben, don’t you think, Frenchman? Prepare to die!”
Surprisingly for the Marquis who thought that only he could master the pirouette with the sword-blow, the Russian was already in the air and passed inches above his head. If he turned at that moment his wind pipe would be broken. He turned, however, but spreading his legs in side-split. The Russian’s heavy hand passed like an arrow by his neck. The side-split had saved his life.
The stalking between the two continued. The audience was hysterical now. Such high quality fight was not seen here recently. After several blows and parries the adversaries were waiting for a mistake on the opposite side. The tension was obvious in their faces. The mistake seemed to be on both sides. They attacked together with heads. The impact was terrific. The sound was pounding. Then silence fell over the hall.
From the head of the Russian brain exploded, mingled with blood and dust. His body shuddered and dropped on the ring. The Marquis, with convulsing limbs, also fell on top of the Russian. Both of them were thought dead and were thrown into the basement so that later their bodies could be driven to the new cemetery.


***


Felicia, who had just arrived, looked in the pit. Her beloved was not there.
‘He lied to me, the rascal!’ she said to herself and started down for the town.
Not a week had passed since they had arrived in New Montana and everybody was talking about her. Rumours of her beauty had gone round all bars and inns in the town and the region. She was considered an upright woman since she wanted to acquire gold with honest labour. The digging for a week in the pit, which was bought with the money the Marquis earned from fights in market-places, was enough to convince New Montana’s citizens in their steadfastness.
When Felicia arrived in the town, weary with her experiences with the ‘goika’ and the found lump of gold, she looked at her feet, covered with blood and her torn dress.
She knew where to search for her saviour. He could only be at ‘Spartan Death’. Felicia knew she would not be easily admitted there, therefore she passed the entrance and came in through the barbed wire. The back door was not guarded and she hoped to sneak through it. The Negro slaves, who worked at ‘Spartan Death’ noticed the young woman and looked her with curiosity. Several Chinese men dragged from inside two dead bodies. They loaded them on a cab and drove it towards the new cemetery. From the head of the bigger corpse brain was trickling.
Felicia’s heart felt heavy in her chest, when the cab went past her. Then she recognized him. She had remembered the Russian from the bar while the face of the other one was turned down and could not be seen , but the clothes... the clothes were those of her Marquis. Mist covered her eyes and she fainted in the dust. One of the Negroes ran to her and started talking fast in his African language. He helped her get on her feet. Another Negro came to help, asking in English Felicia, who was coming to herself:
“What the hell are you doing here, young lady?”
“My beloved was in the cab. He’s dead”, she said weeping. “Where do you suppose they will take him?”
“Usually they are cast in a common tomb in the new cemetery at the end of the forest. Hurry up! At least you can dig him up and bury him properly. God rest his soul”, the Negro said and ran back to the rear entrance.
Felicia started to the forest with her last remaining strength. She followed the tracks, left by the cab and was crying softly. Soon she saw the Chinese men returning from the cemetery. They had obviously done their job quickly.
Utterly hopeless, the young woman sat on a stump and went on weeping. Night had come unnoticeably. Silver glow hovered above her and she was startled.
‘A ghost! The goika!’ she guessed immediately looking at the glow.
Then the sound of human speech came into her head.
‘Felicia, he is alive and only you can save him’, spoke the voice, then added: ‘I need him alive.’
The moon had raised in the sky, shining brightly. Felicia started towards the end of the forest. She had almost reached the last trees when she heard howling and saw many pairs of red eyes, directed at her. These were wolves. With slimy snouts and bared teeth they were approaching her. She started climbing the nearest tree and had almost succeeded when one of them bit fiercely her foot. Frozen with terror the girl dropped on the ground. Sensing fresh blood the wolves surrounded her.
Then something happened which this time did not surprise the victim so much. Half of the silver glow had turned into an alive ‘goika’ with sharp horns and teeth and the other half was still a silver glow but in the shape of a tail with a sharp prong. It whirled with such power that all the wolves scattered aside, one with ripped stomach, another with torn head. The batch was destroyed in seconds by the ‘goika ghost’.
‘Be grateful to the moon, Felicia. It saved you’, the voice said to the girl who was listlessly lying on the ground.
After some time Felicia resumed her trip to the cemetery. She hoped that the ‘goika’ had told her the truth and he was alive. But why did it say that it needed him alive? What did that freak want from him?
The forest was ending and according to the Negro’s description the new cemetery had to be somewhere around. Felicia gazed at the ground and saw fresh tracks from the cab. So she was going in the right direction and after following the tracks she found herself by a hole, recently filled with soil. Something was moving in the upper side of the new tomb. Slight moaning was heard and Felicia without hesitation started digging up the earth with her bare hands. Coagulated blood, mixed with soil stuck to her palms. She touched some bare cold foot but was not scared since the moaning grew fainter and any delay would be fatal for the Marquis. She felt sickness when in the bloody mixture the slimy brain of Misha was added and threw up.
Suddenly Felicia touched a warm hand that was faintly trembling. She dug out the body completely and then dropped by him in total exhaustion. The Marquis was unconscious but still alive because he was breathing. His strong body, naked and splashed with the blood of the two adversaries killed by him had endured one more challenge of death.
Felicia broke two branches from a tree nearby and with the help of thin sprigs prepared something like a stretcher. She had to try and drag her lover by the pit which was now their saving place. There she would wash him with the water in the several water-skins and cure him with herbal brews. With an enormous effort she settled the half-dead Marquis on the stretcher. The trip to the pit was hard for the worn out girl. Several times she nearly fainted but her strong will to save him won the battle with exhaustion. When they reached the place the sun was already sending to them its first rays. She descended in the pit, dragging the Marquis by the legs. Under the wooden semi-dilapidated roof it was cool but cozy. The furs in one of the corners that served them for bed were stinking awfully bit their warmth was life-giving. Felicia collapsed on them with her heavy load and fell asleep instantly.
When she woke up it was already midnight. The Marquis was watching her in the dim light of the kerosene lamp and smiling.
“My darling, are we in heavens or... It stinks like hell.”
“You, beast! You promised me that you would not go there!” Felicia cried and began hitting him with her small fists. “You are incorrigible!” and then added in a gentler voice: “Yet I love you.”
She started giving him kisses and they both melted in a love embrace. Then they fell asleep immediately.
On the next day she told him about what happened to her with the ‘goika’, about how he was buried alive and about the lump of gold. He did not know how to thank her and could not stop caressing her.
“So you’ve saved me again, my darling Felicia!”
They prepared for the trip. It was necessary to find the gold that could change their life forever. Their reaching the place was a matter of time but they had to beware from pursuers as well. Their neighbour by pit, Short Fletcher, had seen the hard scene with the dragging of the Marquis, while in the town rumours about the mutual killing of the Spartan fighters - the Frenchman and the Russian - were going round. Fletcher was perplexed. If the Marquis had died and was buried how could he be starting somewhere now with the beautiful woman? Obviously there was something going on here - it was either related to gold or to some unusual secret. He waited for them to hide behind the slope and surreptitiously followed them.
Felicia immediately recognized the place where she had fallen into the cave. She pointed to her companion the tunnel that was so finely shaped as if someone had processed it for a long time. The melted ground resembled hardened magma, flown from a volcanic eruption. The Marquis had never seen before such natural phenomenon and started believing there was truth in the fantastic story of the girl.
“So this is the tunnel, made by the ‘goika’?” he said, touching with certain fear the mysterious opening.
The tunnel, coming from the depths of the Great Montana suddenly shuttered and lumps of soil ran down the slope.
“I fell here, in this cavern, and the creature saved me, producing that opening. How could it do it? Is it still buried down or has it moved to some place?”, Felicia asked herself questions.
“I would be interested to see it”, the Marquis whispered to her and went on: “But you say that was the Mayor of Paris into whom I stuck a pole, don’t you?”
“Yes, it’s him. If you could only see his disgusting face!”
“Yeah, but he saved your life in this cave anyway. He wanted to compensate you... maybe.”
“Maybe?!”
From somewhere deep in the tunnel noise was heard to which only the man paid attention.
“The lump of gold should be here somewhere!” Felicia exclaimed with joy, finding the cross, which she had placed as a mark.
“A little bit on the left, darling. There are traces of digging there.”
“Then give me the spade and prepare for the surprise”, she said and started to get the short spade, tucked in the Marquis’ belt. He, however, gently explained to her that this was a business for a man and began anxiously digging the soft soil.
Then the man heard again the same dull sound coming from inside the tunnel but ignored it and went on digging. After the third movement of the spade he started to take the object that had appeared. Both of them gasped at the same time when they saw in the place of the gold lump the bloody sharp pole with which the Mayor was killed in Paris.
“What kind of a bad joke is that, Felicia? You obviously...” The Marquis could not finish since above him in all its height the ‘goika’ hovered.
Sticking its sharp prong into the dirty pole it waved it above the Marquis’ head and aimed it at his throat.
“Marquis Du Bois, you bought the lie of my beauty” a strange throaty sound came out of the creature’s ghastly mouth.
“My beauty?!” the Marquis murmured and with a studied move of the spade thrust the pole away.
The pole slipped and was stuck in the sharp end of the spade . That brought the two enemies close to each other and the Marquis almost got sick with the stink coming from the throat of the strange and awful creature. In his face he really recognized the Mayor of Paris. The eyes of the man-beast were burning with thirst for blood.
Fletcher, who was pursuing them, appeared just when the ‘goika’ had raised its enemy in the air together with the pole. Short Fletcher felt he was going to faint at this unusual scene. He had heard about ‘goikas’ and knew that there was no mercy with them. He wanted to turn and run as fast as he could but his feet did not obey. Terror had made him numb and he fell on the ground helpless.
The fight, of course, was not equal. The Marquis felt it. This time the pole reached him and tore his leather trousers. Blood streamed from his leg and the ‘goika’ prepared to give the last fatal blow.
Then Felicia jumped against the ugly creature. The eight arms with human fingers threw the pole, which flew in the air and unexpectedly pierced the stomach of the petrified Fletcher. His goggled eyes attracted the attention of the monster. The ‘goika’ did not expect the flying pole to end there and ran to the dying Fletcher with Felicia on his back. It took the pole out of his stomach and looked around to find the Marquis.
The Frenchman ran to the tunnel as fast as a lightning. He knew he could be saved only there, so he slipped along the polished surface. At the bottom he found himself in a spacious cave and there noticed several more tunnels of the same kind. Luck saved him from the pole, sent against him by the ‘goika’. It stuck deeply in the rock only a foot away from his leg.
Caught tightly by the beast, Felicia struggled to free herself. Each of her attempts ended with sharp pain, caused by the friction with the prongs, sticking out of his scaly skin.
Together with the beauty, glued to his back, the monster descended down the tunnel. They landed by the stuck pole. There was no trace of the Marquis. He had started along one of the branches, leading down... no wonder to hell itself. Everything around him whirled and darkness pervaded him.
After a period of time, that could not be determined, the Marquis stepped into some fluid, denser than water. He began sinking in the slurry without seeing anything. He felt that it was flowing above his head and he was sinking to the bottom if there was a bottom at all. His air was finishing. The sticky revolting liquid penetrated his lungs. He thought he was dying.
The great surprise came when the Marquis tried to breathe in the liquid. The mud entered his lungs but he was still alive and began inhaling and exhaling like an amphibian.
He opened his eyes and the picture before him was unbelievable. Transparent blue space with green glows and slowly moving creatures of the ‘goika’ type gathered around him. They were swimming so graciously that their movements resembled a dance. Their faces, however, were more open and human beauty was seen in them. The female ‘goikas’ had covered their bodies with semi-liquid matter and looked very attractive.
“I am Madame Frances”, he heard a strange statement from the stunning beauty that was making her way to him. “You do not remember me, Marquis, do you? Cunning Sosho killed me and took my brothel in Paris. You were a handsome youth, just coming into the world. Yes? It was like that, Marquis, wasn’t it?”
He tried to reply something but in the water medium only a bubbling sound was heard. He struggled to move and succeeded but thus only perplexed the creatures surrounding him. His somersault, even though gracious, looked probably funny to all present because they started to giggle.
After mastering the coordination of his body movements the Marquis noticed a strong male ‘goika’ approaching him.
“Oh, look, the man that must die from the pole!”
“Yes, and the pole is here!”, the Mayor, who had just arrived cried, waving above his head the bloody stick.
Felicia fell from his back directly into the Marquis’ arms. They looked at each other and what they saw in their eyes was boundless love unimaginable for human notions. He understood that she did not lie to him but the vile base creature had concocted the evil scheme.
“There is little time left until sunset. Hurry up or else you will not be able even to pick the pole! You will become a roaming spirit and you know it perfectly well”, Cruel Slet guffawed.
The pole was thrown by the Mayor with supernatural power and pierced both lovers. Their substances were immediately detached from their bodies and they looked around with trouble. Feeling the threat to be caught by the mean souls and then thrown into the skull cavity of their high master, the Great Shogun, they started to ascend immediately up towards the Border.
The movement of soul substances was incredibly easy. There were no obstructions for them. They only had to escape the ‘goikas’ - the freaks that turned after sunset into roaming souls and inhabited the space below the Border.
Whether both of them would succeed to find their way to the world beyond depended on many factors.
The hunting of recently released souls was hard but the price for a caught one was extremely high. Taking some of the good potential of the caught soul the ‘goika’ went one step up in the hierarchy of that base society.

Слушайте целия роман

Слушайте целия роман

Слушайте целия роман

Слушайте целия роман

Отзиви за Бари Късел
















Всички отзиви